— И вие връщате частите в първоначалния им вид, така ли, капитане?
— Още не, сър. Чаках мнението ви.
Гамът помисли.
— Ще уведомя адюнктата за новата организация на легиона ни.
— Сър?
— Може да се окаже от полза. По време на боя ще държим ариергарда, по насечен терен. Решението на Ранал безспорно е взето от невежество, но все пак е подходящо.
Кенеб въздъхна, но не отвърна нищо и Гамът го разбра. „Може да се върнах като Юмрук с нейно потвърждение, но решението й къде да ни постави в битката доказва, че е загубила доверието си в мен.“
Продължиха мълчаливо. Но тишината не беше приятна.
23.
Кого от пантеона Падналия би презрял, и от кого най-много би се побоял? Последното му оковаване например, в което участваха всички те — Гуглата, Финир, Кралицата на сънищата, Оссерк и Опонн, а отгоре на това Аномандър Рейк, Каладън Бруд и още цяла орда други асценденти. Не е изненадващо тогава, че Сакатият бог не можеше да предвиди, че най-опасният му враг не е сред гореизброените…
— Само защото съм жена — жена — още не значи, че мога и да готвя.
Кътър погледна към Апсалар и рече:
— Ама не, защо, много си е добро, наистина…
Но Могора не беше свършила, размахваше оплетения с трева дървен черпак и крачеше напред-назад.
— Нищо няма в килера, нищичко! И гости! Гости и гости! И да дойде да ни намери някаква храна? Никогаж! Мисля, че е умрял…
— Не е умрял — прекъсна я Апсалар и задържа лъжицата си над купата. — Видяхме го преди малко.
— Така казваш ти, с тая твоя блестяща коса и нацупени устнички — и гърди, виж я ти! — Чакай само да почнеш да ги тръскаш кутретата, до глезените ти ще са един ден, каквито са големи — не кутретата, гърдите. Кутретата ще са ти по косата — не, не тая блестяща коса на главата ти, добре де, да, тая коса, само така е думата. Та за какво говорех? Да, все аз трябва да излизам всеки ден, да се катеря по оная въжена стълба и да мъкна храна — да, троскотът става за ядене, стига да го сдъвчеш хубаво. Дъвчеш ли дъвчеш. Всеки ден наръчи троскот, барабонки, ризани, хлебарки, кръвничета…
Кътър и Апсалар оставиха лъжиците.
— … и да се препъвам в цицорите си. А после! — Размаха черпака и мократа трева се лепна в стената. — После проклетите бок’арала да ми бърникат и да ми крадат вкуснотийките — всяка хлебарчица и кръвниче! Забелязахте ли? В тая съборетина няма и една твар! Една мишка няма, една буболечка — хилядата паяка какво да правят, а?
Двамата гости продължиха да се хранят, като оглеждаха внимателно мътната течност в лъжиците, преди да я изсърбат.
— И колко дълго се каните да останете тука? Какво, това да не ви е хан? Как си я представяте, че ще си оправим с мъжа ми съпружеския живот? Ако не вие, или богове, или демони, или разни убийци ще се бъркат в спалните ни! Кога ще си отдъхна аз? — С тези думи старата закрачи към вратата и се отвя навън.
След малко Кътър примига и изправи гръб.
— Убийци?
— Калам Мекхар — отвърна Апсалар. — Оставил е следи. Старият навик на Подпалвачите на мостове.
— Върнал се е? Какво е станало?
Тя сви рамене.
— Изглежда, Сенкотрон и Котильон са намерили работа за всички ни. Предполагам, че Калам се кани да убие колкото може повече командири на Ша’ик.
— Хм, Могора всъщност повдигна интересен въпрос. Котильон е искал да се появим тук, но защо? Сега какво?
— Нямам отговори, Крокъс. Изглежда, Котильон залага повече на теб, отколкото на мен. Което не е изненадващо.
— Не е ли? Според мен е. Иначе защо го каза?
Тя го изгледа за миг, после извърна очи.
— Защото не държа да му слугувам. Притежавам твърде много негови спомени, още от смъртния му живот като Танцьора, за да може напълно да разчита на мен.
— Това твърдение не е окуражаващо, Апсалар…
От сенките засъска нов глас:
— Окуражаване ли ни трябвало? Просто, лесно, какво да му мислиш — защо не мога да измисля решение! Да кажа нещо тъпо, нещо, което няма да ми струва усилие. Дали? — След миг Искарал Пъст се изниза от тъмното и подуши във въздуха. — Тя е… готвила! — Очите му се спряха на купите на масата. — А вие го… ядете! Луди ли сте? Защо според вас се крия през всичките тия месеци? Защо според вас карам моите бок’арала да ровичкат из складовете й? Богове, глупаци такива! О, да, чудесна храна… ако си антилопа!
— Оправяме се — каза Кътър. — Искаш ли нещо от нас? Ако не, съгласен съм с Могора за едно — колкото по-малко те виждам, толкова по-добре…
— Тя иска да ме види, идиот с идиот! Защо според тебе все се опитва да ме излови?