— Да, колко е хубаво, нали? Но нека да сме реалисти, Пъст, тя е по-щастлива, че не й се буташ пред очите. Не си желан. Всъщност, Пъст, ти си напълно безполезен.
Върховният жрец се опули, озъби се, драсна обратно към ъгъла на стаята и изчезна в сенките.
Кътър се усмихна и се отпусна в стола си.
— Това подейства по-добре, отколкото се надявах.
— Намеси се между съпруг и съпруга, Крокъс. Не е разумно.
Той я изгледа с присвити очи.
— Накъде искаш да продължим оттук, Апсалар?
Тя не пожела да го погледне.
— Още не знам.
И Кътър разбра, че знае.
Копието беше от тежко дърво, но изненадващо гъвкаво.
— Късичко е за моя стил на бой, но ще свърши работа — каза Трул Сенгар. — Благодаря ти, Ибра Голан.
Т’лан Имасс се обърна и закрачи към чакащия Монок Очъм.
Трул Сенгар плю на ръцете си и ги избърса в опърпаните гамаши от еленова кожа. Огъна още веднъж копието, опря го на рамото си и погледна Онрак.
— Готов съм. Макар че малко кожи нямаше да ми дойдат зле — този лабиринт е студен, а вятърът мирише на лед — до вечерта ще завали.
— Ще тръгнем на юг — каза Онрак. — Скоро ще стигнем до края на леса и снегът ще обърне на дъжд.
— Звучи още по-неприятно.
— Пътят ни няма да е повече от няколко дни и нощи, Трул Сенгар. А през това време ще минем през тундра, савана и джунгла.
— Вярваш ли, че ще стигнем до Първия трон преди ренегатите?
Онрак сви рамене.
— Възможно е. Пътеката на Телланн няма да ни създаде пречки, докато тази на хаоса ще забави враговете ни, защото пътят през него никога не е прав.
— Не е прав, да. Това ме изнервя.
„Аха. Същото изпитвам и аз.“
— Повод за притеснение, вярно, Трул Сенгар. Все пак имаме повод за още по-голямо притеснение. Защото щом стигнем до Първия трон, ще трябва да го защитим.
Ибра Голан поведе, а Монок Очъм изчака Онрак и Тайст Едур да минат покрай него и закрачи след тях.
— Не ни се доверяват — измърмори Трул Сенгар.
— Така е — съгласи се Онрак. — Но все пак сме нужни.
— Най-крехкият съюз.
— И все пак може би най-сигурният, поне докато нуждата не отпадне. Да не го забравяме, Трул Сенгар.
Тайст Едур изсумтя в съгласие.
Продължиха напред мълчаливо; всяка крачка ги отвеждаше все по на юг.
Като по много други пътеки из лабиринта на Телланн, белезите от Омтоуз Феллак си оставаха видими и осезаеми за сетивата на Онрак. Реки от лед бяха прорязали този свят, проследили история на настъпване, а после — на отдръпване и оставили след себе си наноси глина, камъни и морени, грамади и сипеи, широки долини с корита, изровени чак до огладената основна скала. Постепенно вечната замръзналост отстъпи пред влажни торфени блата, из които на малки островчета, оформени от гнилите останки на стари дървета, изникваха криви, недорасли черни смърчове. Езера от черна вода обкръжаваха тези острови, обвити в гъсти мъгли и бълбукащи от газовете на гниенето.
Въздухът гъмжеше от насекоми — не намираха сред Т’лан Имасс и самотния им смъртен спътник нищо, което да им хареса, но все пак продължаваха да кръжат на гъсти, бръмчащи рояци. Скоро блатата отстъпиха пред изгърбени скални куполи, ниското между тях бе прорязано на стръмни скатове, обрасли с храсти и сухи пинии. След това морените започнаха да се сливат в лъкатушен, издигнат над ниското мост, по който четиримата продължиха с още по-голяма лекота.
Заваля дъжд и базалтовата скала стана черна и хлъзгава.
Онрак чуваше хрипливия дъх на Трул Сенгар — приятелят му бе уморен. Но от устата на Тайст Едур не излезе нито дума за отдих, макар все по-често да се подпираше на копието като на тояга, докато продължаваха да се тътрят напред.
Скоро лес смени голата скала и бавно премина от иглолистна в широколистна гора, а хълмовете отстъпиха на по-равен терен. После гората оредя и изведнъж, оттатък линията от заплетени сухи клонаци и изпопадали дървета, пред очите им се просна равнина, а дъждът спря. Онрак вдигна ръка.
— Ще спрем тук.
Ибра Голан, на десет крачки пред тях, се обърна.
— Защо?
— Храна и почивка, Ибра Голан. Може да си забравил, но тези неща са нужни на смъртните.
— Не съм забравил, Онрак Прекършени.
Трул Сенгар се смъкна на тревата и се усмихна кисело.
— Това се нарича безразличие, Онрак. Аз, в края на краищата, съм най-малоценният от тази бойна група.
— Ренегатите няма да се спират по пътя си — каза Ибра Голан. — И ние не бива да спираме.
— Продължавай тогава — подкани го Онрак.
— Не — заповяда Монок Очъм. — Ще вървим заедно. Ибра Голан, малко почивка няма чак толкова да ни попречи. А и ми се ще Тайст Едур да ни поговори.
— За кое, Гадателю на кости?