— Ще започна разказа си с предисловие — заговори Трул Сенгар, докато печеше одрания заек. — С едно много предпазливо наблюдение.
— Кажи го това наблюдение — подкани го Монок Очъм.
— Ще го кажа, Гадателю. То засяга природата… и необходимостта да се поддържа равновесие.
Ако Онрак имаше душа, сигурно щеше да се смрази като лед. Но воинът само бавно се обърна и заслуша думите на Трул Сенгар.
— Всеки натиск и всяка сила винаги си имат противодействие — говореше едурът, докато въртеше нанизания на шиш заек над пламъците. — И стремежът винаги е към равновесие. Това е над боговете, разбира се — то е течението на самото съществувание — но не, дори и над това, защото на самото съществувание се противопоставя забвението. Тази борба обхваща всичко, очертава контурите на всеки остров в Бездната. Или така поне вярвам вече. Отговорът на живота е смъртта. На мрака — светлината. На грандиозния успех — катастрофалният провал. На ужасяващото проклятие — секващият дъха благослов. Като че ли всички хора са склонни да не съзират тази истина, особено когато са заслепени от триумф след триумф. Погледни този малък огън пред мен, ако щеш. Една скромна победа… но ако го подхраня, то моята жадна наслада ще се засища, докато не пламне цялата равнина, сетне гората, след нея — целият свят. И тук се налага благоразумието… да загасиш пламъците, след като заекът се опече. Та нали подпалването на света също така ще убие всичко в него, ако не пламъците — то гладът, който ще ги последва. Разбираш ли за какво говоря, Монок Очъм?
— Не, Трул Сенгар. Никакво предисловие не е това.
— Грешиш, Монок Очъм — намеси се Онрак. — Предисловие е… към всичко.
Трул Сенгар го погледна през рамо и отвърна с усмивка.
Усмивка на смазваща тъга. На пълно… отчаяние.
Немрящият воин остана потресен.
Верига от хълмове обрамчваше околността и бавно се стапяше под сипещия се от небесата пясък.
— Скоро тези крайбрежни хълмове отново ще изчезнат под дюните — промърмори Перла.
Лостара сви рамене.
— Губим си времето — заяви тя и закрачи към първата височина. Въздухът бе натежал от утаяващата се прах и пясък, щипеше очите и дереше гърлото й. Но непрогледната пелена стесняваше хоризонта и ставаше все по-трудно да ги открият. Внезапната смърт на Стената на Вихъра подсказваше, че адюнктата е стигнала до Рараку и че в този момент настъпва към оазиса. Лостара помисли, че съгледвачите, патрулиращи по североизточните подстъпи, ще са малко, ако изобщо ги имаше.
Перла бе заявил, че вече е безопасно да вървят денем. Богинята се била отдръпнала, съсредоточила била навярно силата си за последно, взривно изригване. За сблъсъка с адюнктата. Една-единствена цел, съсредоточена в ярост, слабост, която можеше да се използва.
Лостара се усмихна. „Слабости. Никак не липсваха напоследък покрай нас, нали?“ Мигът им на дива страст бе отминал, поне за нея. Отприщването на дълго сдържана енергия — след като това стана, можеха да се съсредоточат върху други неща. По-важни неща. Перла обаче като че ли гледаше другояче на нещата. Тази сутрин дори се беше опитал да я хване за ръката, жест, който тя отблъсна решително. Смъртно опасният убиец бе на ръба да се превърне в скимтящо пале — отвращението от това заплашваше да я смаже и тя побърза да отклони мислите си в друга посока.
Времето им се изчерпваше, да не говорим за храната и водата. Рараку беше враждебна земя, враждебна към всеки живот, който дръзне да я използва. „Изобщо не е свята, а прокълната. Гълтачка на мечти, унищожителка на амбиции. А и защо не? Тя е една проклета пустиня в крайна сметка.“
Закатериха се по камънаците и се добраха до първия хребет. Перла примижа и каза:
— Близо сме. Отвъд онази висока тераса би трябвало вече да видим оазиса.
— И после какво? — попита тя, докато изтупваше прахта от опърпаните си дрехи.
— Ами, би било пълно нехайство от моя страна да не се възползвам от положението ни — би трябвало да мога да проникна в лагера и да забъркам кашата. Освен това — добави той — една от дирите ми води точно в сърцето на бунтовническата армия.
„Ястребовите нокти. Повелителят на възродения култ.“
— Толкова ли си сигурен в това?
Той кимна и леко сви рамене.
— Умерено. Започвам да се убеждавам, че този бунт е бил компрометиран отдавна, може би в самото начало. Целта да се спечели независимост за Седемте града не е толкова главна за някои, колкото би трябвало да е, и съм убеден, че тези скрити мотиви скоро ще се разкрият.