— И за теб е немислимо разкриването им да стане, без да е намесена ръката ти.
Той я изгледа.
— Скъпа, забравяш, че съм агент на Малазанската империя. Имам определени отговорности…
Очите й за миг се спряха на някакъв предмет, лежащ сред камъните — разпозна го за миг, после погледът й бързо се отмести. Загледа се в навъсеното небе.
— Не ти ли е хрумвало, че появата ти може да осуети някои мисии, които вече са в ход в бунтовническия лагер? Императрицата не знае, че си тук. Всъщност дори адюнктата вероятно смята, че сме далече оттук.
— Поддържащата роля не ме удовлетворява…
Лостара изсумтя.
— Е, подобна роля не е и чак толкова укорима — поправи се той. — Бих могъл да я понеса.
Лъжец. Тя клекна да намести металните наколенници, стягащи увитите й с кожа прасци.
— Би трябвало да можем да изкатерим онази тераса, преди да е залязло слънцето.
— Съгласен.
Лостара се изправи.
Заслизаха по каменистия склон. Земята беше осеяна с малки съсухрени телца на безброй пустинни твари, засмукани от Вихъра и загивали в несекващата буря, която ги беше задържала в себе си, докато с внезапното стихване на вятъра не бяха започнали да падат по земята. Бяха се изсипвали през целия ден, съсухрените обвивки се пукаха и пръскаха на всички страни, чукаха по шлема й, хлъзгаха се и отскачаха от раменете й. Ризани, черни пеперуди и други още по-дребни същества, макар понякога на земята да тупваше и някое по-голямо мъртво животинче. Лостара беше благодарна, че този порой най-после бе свършил.
— Вихърът не беше дружелюбен към Рараку — подхвърли Перла и подритна на една страна трупчето на малък бок’арал.
— Стига пустинята изобщо да се интересува от това, а на нея й е все едно. Съмнявам се, че това ще се отрази в дългосрочен план. Животът на една земя е много по-дълъг от всичко, което ни е познато, далеч по-дълготраен от тези нещастни същества. Освен това Рараку общо взето е мъртва.
— Привидностите лъжат. В тази Свята пустиня има дълбоки духове, момиче. Заровени под скалите…
— И животът по тези скали, също като пясъка, не значи нищо за тези духове. Ако си въобразяваш друго, значи си глупак, Перла.
— Глупак съм, че си въобразявам много неща — измърмори той.
— Не очаквай, че ще възразя на това наблюдение.
— Изобщо не ми е хрумвало, Лостара Юил. Все едно, бих те посъветвал да храниш благоразумен респект към загадките на Рараку. Твърде лесно е да се заблуди човек в тази привидно безжизнена и празна пустиня.
— Вече го открих.
Той се намръщи и въздъхна.
— Жалко, че гледаш на… някои неща по този начин. Мога само да заключа, че извличаш някакво особено удоволствие от разногласието, а когато то не съществува — или по-точно няма причина да съществува, — се стараеш да го създадеш.
— Много мислиш, Перла. Това е най-дразнещата ти слабост. И нека да сме откровени, при огромния списък на големите ти недостатъци това говори нещо. А след като започнахме да си даваме съвети, бих те посъветвала изобщо да престанеш да мислиш.
— И как бих могъл да постигна това? Да взема пример от теб може би?
— Аз мисля нито прекалено много, нито прекалено малко. Напълно уравновесена съм — точно това те привлича толкова. Като нощна пеперуда, привлечена от пламъка.
— Значи съм застрашен да бъда изгорен?
— На черна съсухрена коричка.
— Значи ме отблъскваш за мое добро. Жест на състрадание един вид.
— Пламъците нито отблъскват, нито привличат. Те просто съществуват, безстрастни, безразлични към самоубийствените пориви на пърхащите наоколо буболечки. Това е поредният ти недостатък, Перла. Да приписваш чувство там, където такова не съществува.
— Бях готов да се закълна, че имаше чувство, преди две нощи…
— О, пламъкът се разгаря жадно, щом има гориво…
— А на заранта остава само изстинала пепел.
— Ето, че започваш да разбираш. Но ти, разбира се, ще видиш в това окуражаване и ще започнеш да ровиш, за да разбереш още повече. Само че ще е губене на време, тъй че те съветвам да се откажеш. Задоволи се с беглия поглед, Перла.
— Разбирам… смътно. Е, добре, ще приема списъка ти от съвети.
— Нима? Наивността е най-непривлекателният ти недостатък, Перла.
Очакваше да изкрещи, но самообладанието му я впечатли — той само изпусна дъха си през зъби като изпод капака на казан.
Започнаха да изкачват последния склон, Лостара — възможно най-доволна от себе си от началото на деня, Перла — като че ли в съвсем друго настроение.
Щом стигнаха билото, Нокътят заговори отново:
— Какво беше онова, дето го си го прибра на предишното било, скъпа?