Най-странното беше, че с времето бе започнала да презира своя талант, своите смъртоносни умения. Бяха й ги натрапили, силом ги бяха вложили в костите и мускулите й. Бяха я затворили в ледена броня. Тъй че въпреки отсъствието на бога тя продължаваше да се чувства като две жени, побрани в едно тяло, не като една.
Което я караше да се чуди в коя от тези две жени е влюбен Крокъс.
Но не, тук нямаше никаква загадка. Той си беше избрал маската на убиец, нали? Младият ококорен крадец от Даруджистан се беше преобразил в зло отражение — не на рибарското момиче Апсалар, а на Апсалар хладнокръвната убийца. С вярата, че тази прилика ще осигури възможно най-дълбоката връзка между тях. Навярно щеше да успее, ако тя харесваше професията си, ако не я намираше за мръсна и отвратителна. Ако не я усещаше като вериги, оковали душата й.
Компанията в този неин затвор не носеше утешение. Любовта му беше към друга жена, към друга Апсалар. А нейната беше към Крокъс, не към Кътър. Тъй че уж бяха заедно, а всъщност бяха разделени; близки и същевременно чужди; и като че ли нищо не можеше да се направи по този въпрос.
Убийцата в нея предпочиташе самотата, а рибарската щерка, макар и по съвсем различен път, бе стигнала до същото утешение. Първата не можеше да си позволи любов. Втората знаеше, че никога не е била обичана. Също като Крокъс, стоеше на пътя на един убиец.
Нямаше смисъл да негодува. Щерката на рибаря не притежаваше жизнени умения от такава величина, че да може да се опълчи на неумолимата воля на убийцата. Навярно Крокъс по същия начин беше отстъпил пред Кътър.
Усети присъствие до себе си и промълви:
— Да беше си взел всичко свое със себе си, когато се махна.
— Иска ти се да те бях оставил беззащитна?
— Беззащитна ли, Котильон? Не. Невинна.
— Невинността е добродетел само когато е временна, момичето ми. Трябва първо да я прекрачиш, за да можеш да погледнеш назад и да съзреш неопетнената й чистота. Да останеш невинен означава да се огъваш цял живот под невидими и невъобразими сили, докато един ден не разбереш, че повече не разбираш себе си, и ти хрумва, че невинността е била проклятие, което те е оковало, осакатило те е, отнело ти е всякаква възможност да заявиш, че си жив.
Тя се усмихна в тъмното.
— Но, Котильон, знанието е това, което ти помага да усетиш оковите си.
— Знанието само помага на очите да видят това, което го е имало винаги, Апсалар. Ти притежаваш страхотни умения. Те ти дават сила — истина, която няма смисъл да се отрича. Не можеш да се промениш.
— Но мога да престана да вървя по този път.
— Можеш — съгласи се той. — Можеш да избереш други пътища, но дори привилегията на избора е спечелена благодарение на това, което беше…
— Което ти беше.
— И това не може да се промени. Аз вървях в твоите кости и плът, Апсалар. Рибарското момиче, което стана жена — и двамата стояхме в сянката на другия.
— И приятно ли ти беше, Котильон?
— Не особено. Трудно ми беше да не забравям основната си цел. По онова време бяхме в достойна компания — Уискиджак, Малът, Фидлър, Калам — отделение, което, ако имаше избор, щеше да те приеме добре. Но аз го предотвратих. По необходимост, колкото и да беше нечестно и за теб, и за тях. — Той въздъхна и продължи: — Бих могъл да ти говоря безкрай за съжаленията си, момичето ми, но виждам, че утрото вече краде от мрака, а трябва да получа решението ти.
— Решението ми? За кое?
— За Кътър.
Тя се загледа в пустошта навън и примига да махне сълзите си.
— Искам да ти го отнема, Котильон. Иска ми се да ти попреча да направиш с него това, което направи с мен.
— Толкова важен ли е за теб?
— Да. Не за убийцата в мен, а за рибарската щерка… която той не обича.
— Нима?
— Той обича убийцата, затова реши да заприлича на нея.
— Вече разбирам вътрешната ти борба.
— Нима? Тогава разбираш защо няма да ти позволя да го имаш.
— Но ти грешиш, Апсалар. Кътър не обича убийцата в теб. Тя несъмнено го привлича, защото силата го прави това… с всички нас. Ти обаче притежаваш сила, а това безусловно включва възможността да не я използваш. Всичко това е много възбуждащо, блазнещо. Привлечен е да подражава на това, което вижда у теб като трудно извоювана свобода. Но любовта му? Възкреси общите ни спомени, момиче. От Даруджистан, от първото ни стълкновение с крадеца Крокъс. Той видя, че извършихме убийство, и разбра, че е обречен. Обикна ли те тогава? Не, това дойде по-късно, сред хълмовете източно от града — когато вече не те притежавах.
— Любовта се променя с времето…