— Да краде? — с рязък глас повтори адюнктата.
— Лабиринтът — отвърна й Нил. — Иска да задържи този къс и да го наложи като паразит над тази земя. Да пусне корени от сянка, да се всмуче надолу, за да черпи храна, да се храни от спомените на земята.
— Но духовете не ще го позволят — изшепна Недер.
— Съпротивляват се? — попита Тавори.
Двамата кимнаха, после Нил се озъби и изръмжа:
— Призраците не хвърлят сенки. Бяхте права, адюнкта. Богове, бяхте права!
„Права? — учуди се Гамът. — Права за какво?“
— А ще удържат ли? — попита Тавори.
Нил поклати глава.
— Не знам. Само ако Ястребовият нокът направи каквото мислите, че ще направи, адюнкта.
— Стига Ша’ик да не знае за пепелянката в пазвата й — добави Недер.
— Ако знаеше, отдавна щеше да му откъсне главата — каза Тавори.
— Може би — отвърна Недер и Гамът долови съмнението в гласа й. — Освен ако с богинята не са решили да изчакат, докато се съберат всичките им врагове.
Адюнктата отново се загледа към далечната група вражески офицери.
— Ще видим, нали?
Двамата младежи се изправиха и се спогледаха продължително зад гърба на Тавори.
Гамът прокара ръка по челото си под ръба на шлема и пръстите му се намокриха от потта. Нещо го беше използвало, осъзна той с боязън. През потока на кръвта му. Още чуваше далечната мелодия, песен, с гласове и музика, натискът в черепа му се усилваше.
— Ако сте приключили с мен, адюнкта…
Тя кимна, без да обръща глава.
— Върнете се при легиона си, Юмрук. И моля, предайте на офицерите си следното. По време на утрешната битка може да се появят части, които няма да разпознаете. Може да потърсят заповеди от вас и вие трябва да ги дадете, все едно че са под ваше командване.
— Разбрано, адюнкта.
— Накарайте някой резач да се погрижи за ръката ви, Юмрук Гамът.
— Слушам. — Той обърна коня и заслиза по склона.
Главоболието започна да спада, ала самата песен сякаш беше отровила жилите му — музика на плътта и костите, намекваща за лудост. „Оставете ме на мира, проклети да сте. Аз съм само един обикновен войник. Войник…“
Стрингс седеше на скалата, стиснал главата си с ръце. Беше смъкнал шлема, но нямаше спомен да го е правил, и сега той лежеше в краката му, замъглен зад вълните от болка, издигащи се и спадащи като подмятано от бурята море. Наоколо шепнеха гласове, искаха да стигнат до ума му, ала не можеше да разбере какво му казват. Песента бе закънтяла изведнъж и гръмко в черепа му, стичаше се по крайниците му като огън.
Нечия ръка го стисна за рамото и той усети просмукващата се в жилите му търсеща и опипваща магия, колеблива в началото, после съвсем се присви и се отдръпна, за да се върне с още по-голяма сила… а с нея — и тишината. Блажен покой, хладен и утешителен.
Най-сетне сержантът можа да вдигне глава.
Видя, че отделението се е струпало около него. Ръката на рамото му беше на Ботъл — лицето на момъка бе пребледняло, по челото му бяха избили капчици пот. Очите им се срещнаха, Ботъл кимна и бавно отдръпна ръката си.
— Чуваш ли ме, сержант?
— Смътно. Като от трийсет крачки.
— Болката махна ли се?
— Да. Какво направи?
Ботъл извърна глава. Сержантът се намръщи.
— Всички останали, на работа. Ботъл, ти остани.
Кътъл дръпна Тар за ръкава, капралът се изправи и изломоти:
— Хайде, войници. Дупки ни чакат за копаене.
Сержантът и Ботъл ги изчакаха да се отдалечат. Отделението беше заело позиция на най-югозападния остров с изглед към дюните, проснали се до хоризонта. Право на север водеше достатъчно широк коридор, през който щеше да се изтегли врагът — стига да побегнеше. Зад него се издигаше неголяма могила с плоско било, на която се бе разположил ескадрон пустинни воини. По билото се мяркаха съгледвачи.
— Хайде Ботъл, казвай.
— Духове, сержант. Те се… пробуждат.
— И какво общо, в името на Гуглата, има това с мен?
— Смъртната кръв, мисля. Тя си има своя песен. Помнят я. Дойдоха при теб, сержант, жадни да влеят гласовете си в нея. В… ъъъ… в теб.
— Защо точно в мен?
— Не знам.
Стрингс изгледа за миг младия маг, смутен от горчилката на тази лъжа, и кисело промълви:
— Мислиш, че е защото съм обречен да умра тук — в този бой.
Ботъл отново извърна очи.
— Не съм сигурен, сержант. Тази земя е непонятна за мен. И духовете й. И какво общо има с теб всичко това…
— Аз съм Подпалвач на мостове, момче. Подпалвачите на мостове се родиха тук. В пещта на Рараку.
Ботъл огледа с присвити очи пустинята на запад.
— Но… те бяха пометени.
— Да. Бяха.
Замълчаха. Корик беше счупил лопатата си в един камък и нижеше възхитителен списък сетски ругатни. Другите се бяха спрели да послушат. На северния край на острова отделението на Геслер енергично трупаше стена от парчета корал и камъни — тя изведнъж се катурна и камънаците се затъркаляха по склона. От могилата отсреща се разнесоха дюдюкания и дивашко „ууу!“.