Той поклати мълчаливо глава.
След миг й даде знак да го последва и тръгна по уличката. Песента сякаш се беше просмукала в самия въздух, вдигаше прашна мъгла, която потръпваше пред очите му. Пот потече по гърба му. „Страх. Страх е прогонил целия град от улиците. Тези гласове пеят за война.“
— Трябваше да има деца — каза Сцилара. — Момичета…
— Защо пък момичета?
— Шпионите на Бидитал. Избраните му слуги.
Той я погледна през рамо.
— Онези, които е… белязал?
— Да. Трябваше да са навсякъде. Без тях…
— Бидитал е сляп. Възможно е да ги е изпратил другаде или да ги е оттеглил напълно. Тази нощ ще има… събития, Сцилара. Кръв ще се лее. Не се съмнявам, че точно в този момент играчите заемат местата си.
— Той говореше за тази нощ — отвърна тя. — За часовете на мрак преди битката. Казваше, че светът ще се промени тази нощ.
— Глупакът е паднал на дъното на Бездната и сега разбърква черната кал — изръмжа Хеборик.
— Той сънува как се разгръща истинският Мрак, дестраянт. Сянката била само начало, свят на компромиси и пълен с натрапници. Парчетата трябвало да се върнат на Първата майка.
— Значи не е просто глупак, а луд. Да говори за най-древната от всички битки все едно че е сила, достойна за нея — Бидитал си е изгубил ума.
— Той твърди, че наближавало нещо — отвърна Сцилара и сви рамене. — Било неподозирано от никого и само той имал някаква надежда да го контролира, защото единствен той помнел Мрака.
Хеборик спря.
— Гуглата да му вземе душата дано. Трябва да ида при него. Веднага.
— Ще го намерим в…
— В проклетия му храм, да. Хайде.
Двамата се обърнаха.
И в този миг от тъмната уличка се появиха две фигури, блеснаха две остриета.
Хеборик изръмжа и закрачи към тях. Ноктестата му ръка излетя напред, впи се под брадичката на убиеца, дръпна рязко нагоре и вдигна откъснатата от раменете глава.
Другият се хвърли към него да забие ножа в лявото му око. Дестраянтът го улови за китката и костта изпращя. Другата ръка посече и червата на убиеца се изсипаха на земята.
Хеборик захвърли трупа и се огледа побеснял. Сцилара стоеше няколко крачки по-назад, ококорила очи. Без да й обръща внимание, дестраянтът се наведе над разпраното тяло.
— Хората на Корболо Дом. Бързат…
Трите метални стрели го поразиха едновременно. Едната се заби дълбоко в дясното му бедро и костта се пръсна. Другата го прониза под дясната плешка и спря на един пръст от гръбнака. Третата дойде от противоположната посока, удари го високо в лявото рамо с такава сила, че го завъртя и той падна по гръб върху трупа.
Сцилара се наведе до него.
— Старче? Жив ли си?
— Кучи синове — изръмжа той. — Боли!
— Идват…
— Да ме довършат, да. Бягай, момичето ми. Към каменната гора. Хайде!
Усети как се отдръпна от него и чу леките й забързани стъпки.
Хеборик се опита да се надигне, но болката изригна от счупеното ребро и го смъкна, останал без дъх и заслепен.
Чуха се стъпки — на трима души, двама отдясно и един — отляво. Ножовете изсвистяха от каниите. Приближиха се още… и спряха.
Някой стоеше над Хеборик. Успя да различи като в мъгла два прашни ботуша и подуши вонята от тях — на мухлясала пръст. Други два ботуша изскърцаха по земята зад краката му.
— Махнете се оттук, духове! — изсъска нечий глас на няколко крачки встрани.
— Много е късно за това, убиецо — измърмори фигурата над Хеборик. — А и току-що дойдохме.
— В името на Гуглата, Пастиря на души, пропъждам ви от този свят.
На властния тон на убиеца отвърнаха с тих смях.
— На Гуглата се кланяш, а? О, да, долових силата в думите ти. Уви, тук Качулатият е безсилен. Не съм ли прав, скъпа?
Стоящата при краката на Хеборик фигура изсумтя в съгласие.
— Последно предупреждение — изръмжа убиецът. — Оръжията ни са осветени — ще изпият душите ви…
— Несъмнено. Стига изобщо да стигнат до нас.
— Само двама сте… а ние сме трима.
— Двама ли?
Ново скърцане на ботуши. След това — много рязко и близо по земята — плисна кръв. Паднаха тела, чуха се последни хрипливи дихания, и всичко затихна.
— Трябваше да оставим един жив — рече женски глас.
— Защо?
— За да го пратим при онова надуто напанско копеле с обещание за утре.
— Така е по-добре, мила. Никой вече не харесва изненадите — това му е сбърканото на света, мене ако питате…
— Не те питаме. Този старец ще се оправи ли според теб?
Сумтене.
— Съмнявам се, че Трийч ще се откаже от новия си дестраянт с едно жалко „мяуу“. Освен това онази сладурана се връща.
— Значи е време да се махаме.
— Да.
— И отсега нататък никакви изненади повече. По никого, до съмване. Разбрано?