В една такава хлътнатина четирима ездачи седяха неподвижно на конете си. От телата на запотените животни се вдигаше пара. Бронята на ездачите лъщеше бяла като кост, лицата им бяха мъртвешки сиви.
Бяха забелязали отдалече приближаващия се конен воин, достатъчно, за да успеят да се оттеглят тихо, тъй като самотният ездач не беше тяхна плячка, и макар никой да не го изрече на глас, всички се радваха, че е така.
Огромен беше този странник. И конят, който беше яхнал, му беше по мярката. А зад него се точеха хиляди съкрушени души, оковани в невидими вериги, които той влачеше без видимо усилие. На гърба му висеше каменен меч, обладан от два духа, зажаднели за кръв.
Кошмарно видение.
Вслушаха се в заглъхващия тропот на копитата, изчакаха, докато се стопят съвсем сред каменния лес в края на оазиса.
Едва тогава Джоруд се окашля.
— Пътят ни вече е чист, братя. Нарушителите са близо, сред армията, която дойде да се срази с обитателите на този оазис. Ще ги ударим призори.
— Що за кошмар прекоси пътя ни преди малко, братко Джоруд? — избоботи Иниас.
— Не знам, братко Иниас. Но беше закана за смърт.
— Вярно — изръмжа Малачар.
— Конете ни отдъхнаха достатъчно — заяви Джоруд.
Четиримата Тайст Лиосан подкараха нагоре по склона, излязоха на билото и свърнаха на юг. Джоруд погледна през рамо, за да се увери, че странникът не се връща — че не ги е зърнал, докато се криеха. „Криехме се. Да, това е истината, колкото и унизителна да е за нас.“ Надви трепета си и примижа в тъмното към каменната гора.
Но привидението не се появи повече.
— Слава на Озрик, Небесния бог — каза Джоруд и поведе братята си по хребета. — Благодарим ти за това…
В края на поляната Карса Орлонг се взираше към далечните конници.
Видял ги беше много преди те да го забележат и се беше усмихнал на боязливото им отдръпване от пътя му.
Толкова по-добре. В оазиса го очакваха предостатъчно врагове. А никоя нощ не траеше вечно.
Уви.
25.
Седеше в тъмното на обичайното си място на най-източния хребет, притворил очи и с усмивка на сбръчканото лице. Беше разтворил лабиринта си по най-неуловимия начин и паяжината се бе изпънала над целия оазис. Знаеше, че скоро ще бъде разкъсана, но засега можеше да долови всякоя стъпка и всякое движение. Силите наистина се сбираха и в нощта шепнеше закана за кръв и разруха.
Фебрил беше доволен. Ша’ик бе напълно изолирана. В този момент армията убийци на напанеца се изливаше от скривалищата си и паниката стискаше за гърлото Корболо Дом. Камъст Релой се връщаше от тайната си обиколка през лабиринтите. А на отсрещния край на сухото морско корито малазанската армия се окопаваше, адюнктата точеше своя отатаралски меч в очакване на утрешната битка.
Имаше само една смущаваща подробност. Странната, едва доловима, ала все по-усилваща се песен. Гласът на самата Рараку. Чудеше се какво ли ще донесе тя в тази обречена нощ. Качулатият беше близо — „Да, лично самият бог“ — и това до голяма степен прикриваше други… присъствия. Но пясъците се раздвижваха, пробудени навярно от появата на Бога на смъртта. Духове и призраци, явно дошли да видят многото смърти, обещани в следващите часове. Странно, но това не го безпокоеше кой знае колко.
„Ще има клане. Поредният апокалипсис сред неспокойните пясъци на Рараку. Както трябва да бъде.“
Според всички външни признаци Л’орик трябваше да е мъртъв. Бяха го издърпали грубо до една от стените на командната шатра и го оставиха там. Бяха изтръгнали ножа от гърба му и сега той лежеше с лице към грубото платно на стената с отворени и като че ли незрящи очи.
Зад него говореше Върховният главнокомандващ на Апокалипсиса.
— Удари по всички, Хенарас, освен по телохранителите ми. Искам всички хубави малки шпиончета да бъдат ударени и избити… И намери Сцилара. Тази кучка изигра последната си игра. Ти, Дърил, вземи още някой и препуснете веднага към адюнктата. Предай й посланието ми — и се постарай никой да не те види. Маток е изкарал воините си. Файил ще направи заклинание да ти помогне. Постарай се да убедиш Тавори да изтегли убийците си, да не й свършат работа за богинята на Вихъра.
— А Леоман от Флейлс? — попита някой.
— Четвърта рота с Файил ще тръгне тихомълком след една камбана. Леоман няма да се добере до нас, нито до армията. Ефрейтор Етюми, искам те на един хвърлей от Фебрил — кучият му син се крие на обичайното място. Е, нещо да пропускам?