— Страхът ми се усилва — промърмори Хенарас. — Става нещо… в Святата пустиня. Усещам и че насам идат ужасни сили…
— Нали точно затова ни трябва адюнктата с проклетия й меч. В достатъчна безопасност ли сме тук, Хенарас?
— Така мисля. Преградите, които изтъкахме с Камъст и Файил около шатрата, могат да спрат и бог.
— Това твърдение може и да бъде оспорено — изръмжа Корболо Дом.
Добави и още нещо, но странният къркорещ звук точно зад стената на шатрата пред Л’орик заглуши гласа му. От другата страна в платното плисна нещо влажно и последва въздишка — чу я само Л’орик. След това в основата на стената задраха нокти. От отвора надникна четириоко и неописуемо грозно лице.
„Братко, не изглеждаш добре.“
„Външността лъже, Сивожаб. Ти например никога не си изглеждал по-хубав.“
Демонът се пресегна и сграбчи Л’орик под мишницата. После започна да го тегли навън на пресекулки. „Увереност. Разсеяни са. Разочарование. Изядох само двама пазачи, преградите спят и пътят ни назад е чист. Идват неща. Доста злокобни. Откровеност. Признавам страх и съветвам… двамата да се скрием.“
„За известно време — да, ще направим точно това. Намери ни скривалище, Сивожаб.“
„Разбира се. Намирам.“
„След това ме оставяш там, а ти се връщаш при Фелисин. Убийци са излезли на лов…“
„Радост.“
Касанал беше някогашен шаман на племето Семк, но сега убиваше по заповед на своя господар. И това му доставяше удоволствие, макар да си признаваше, че предпочита да убива малазанци вместо местни. Добре поне че жертвите му тази нощ нямаше да са Семк — трудно щеше да е за него да избива свои съплеменници. Но това не изглеждаше вероятно. Корболо Дом едва ли не беше осиновил последните оцелели от клановете, които се бяха сражавали с него и Камъст Релой в Кучешката верига.
А и тези двете бяха само жени, и двете — слугини на онзи касапин Бидитал.
В момента лежеше неподвижно в края на поляната и ги наблюдаваше. Едната беше Сцилара и Касанал знаеше, че господарят му ще остане доволен, като се върне с отрязаната й глава. Другата също му беше позната — беше я виждал с Ша’ик и Леоман.
Също така беше ясно, че двете се крият и че най-вероятно са главните агенти в кроежите на Бидитал.
Той бавно вдигна дясната си ръка и с два бързи жеста отпрати четиримата си подчинени по фланговете, за да обкръжат двете жени. След това замърмори тихо заклинанието, плетеница от древни слова, която заглушаваше звуците, вливаше умора в жертвите и затъпяваше всичките им сетива. И се усмихна, щом видя как главите им клюмнаха едновременно.
Касанал се надигна от скривалището си. Необходимостта да се крие беше отминала. Пристъпи на поляната и четиримата му събратя от Семк го последваха.
Запристъпваха с извадени ножове.
Касанал така и не видя огромното острие, което го посече на две, от лявата страна на врата чак до дясното бедро. За миг само усети, че рухва в две посоки, после забравата го погълна, тъй че не чу виковете на четиримата си събратя, щом каменният меч затанцува сред тях.
Когато Касанал най-сетне отвори призрачните си очи, видя, че прекрачва Портата на Гуглата, и остана доволен, че четиримата му събратя са с него.
Карса Орлонг изтри кръвта от меча и се обърна към двете жени.
— Фелисин. Раните са изгорили душата ти. Бидитал реши да пренебрегне предупреждението ми. Тъй да бъде. Къде е той?
Все още замаяна от странна сънливост, Фелисин успя само да кимне.
Карса я изгледа навъсено, после погледът му се отмести към другата жена.
— Да не би нощта да е отнела и твоя език?
— Не. Да. Не, явно, че не е. Мисля, че ни поразиха с магия. Но вече се съвземаме, Тоблакай. Дълго те нямаше.
— Но се върнах. Къде е Леоман? Бидитал? Фебрил? Корболо Дом? Камъст Релой? Хеборик Призрачни ръце?
— Впечатляващ списък… Изглежда, тази нощ те чака доста работа. Търси ги където поискаш, Тоблакай. Нощта те очаква.
Фелисин вдиша треперливо, обгърна раменете си с ръце и зяпна ужасния воин. Току-що беше убил петима убийци с пет плавни, почти небрежни замаха на огромния си меч. Самата лекота на това я ужасяваше. Вярно, убийците се канеха да направят същото с нея и със Сцилара, но все пак…
Карса сви рамене и закрачи по пътеката към града. Скоро се скри от очите им.
Сцилара сложи ръка на рамото й.
— Смъртта винаги стъписва. Ще ти мине. Повярвай ми.
Фелисин поклати глава и прошепна:
— Освен Леоман.