— Какво?
— Онези, които изброи. Ще ги избие всичките. Освен Леоман.
Сцилара бавно се извърна към пътеката и се загледа в тъмното — присвила очи и замислена.
Последните двама бяха убили четирима воини и бяха успели да се доближат едва на трийсет крачки от шатрата му, преди най-сетне да паднат. Навъсен, Маток гледаше пронизаните от стрели и посечени от мечове трупове. Шест опита за убийство само тази нощ, а първата камбана още не беше отекнала.
„Стига.“
— Т’морол, събирай клана ми.
Едрият воин изсумтя и тръгна да изпълни заповедта. Маток придърпа коженото наметало около себе си и се върна в шатрата.
Спря и се замисли. После тръсна глава и пристъпи до покритото с кожа сандъче до нара. Наведе се, дръпна покривалото и вдигна резбования капак.
Вътре лежеше Книгата на Дрижна.
Ша’ик му я беше дала да я пази.
Да я съхрани.
Пусна капака и го заключи, после вдигна сандъчето и излезе навън. Воините вдигаха стана си в тъмното.
— Т’морол.
— Главатарю.
— Тръгваме да се присъединим към Леоман. Останалите кланове да пазят Ша’ик, макар да съм сигурен, че не е изложена на риск — но утре сутринта може да й дотрябват.
Тъмните очи на Т’морол се приковаха в Маток, хладни и неподатливи на изненада.
— Бягаме ли се от тази битка, главатарю?
— За да се съхрани Свещената книга, такова бягство може да се наложи, стари приятелю. Призори ще се задържим… на самия връх.
— И накъдето задуха вятърът.
— Накъдето задуха вятърът.
Хеборик се вслуша в тишината. Усещаше с костите си смътното жужене на магическата паяжина, обхванала целия оазис и развалините на древния град. Изопнати и тръпнещи, нишките се огъваха под натиска на газещите през тях неведоми сили, които се напрягаха с ярост, късаха и продължаваха напред.
Той се размърда в постелята си, простена от рязката болка в изцерените с чародейство рани и се изправи. Въглените в мангалите бяха загаснали. Мракът, плътен и неподатлив, вече отстъпваше. Хеборик изръмжа и изпънатите му ноктести ръце потръпнаха.
Призраци дебнеха в мъртвия град. Самите богове дори витаеха близо, привлечени да видят какво предстои. „Да видят — или да се вкопчат в мига и да действат пряко. Да подръпнат тук, да подбутнат там, макар и само за да утолят егоизма си… макар и само за да видят какво ще последва.“ Презираше той тези игри: през всичките тези години бяха предизвиквали най-яростното му презрение. Това бе обликът на престъплението му, ако изобщо беше престъпление.
„И затова ми отнеха ръцете.“
Докато друг бог не му ги върна.
Съзнаваше, че е равнодушен към Трийч. Дестраянт, равнодушен към новия бог на войната, въпреки даровете му. Желанията му също не се бяха променили. „Остров Отатарал и нефритеният гигант — това е, което ме очаква. Връщането на силата.“ И докато тези думи се прокрадваха в ума му, той осъзна, че са изпълнени със заблуда. Тайна, която разбираше, ала не можеше да й придаде форма. Все още не, и може би щеше да си остане така, докато не се озовеше сред пустошта.
„Но най-напред трябва да се справя с по-непосредственото предизвикателство — да се измъкна жив от този стан.“
Поколеба се за миг при входа, опипа с всичките си сетива мрака отвън. Разбра, че пътят е чист — поне следващите му петдесет крачки, — и затича.
Повъртя за сетен път жълъда между пръстите си, пъхна го в гънките на пояса си и изпълзя като змия на открито.
— О, бездушните ръце на Гуглата да…
Песента прокънтя като далечен тътен през костите му и никак не му хареса. Още по-лошото бе, че там, в оазиса пред него, се бяха пробудили такива сили, че дори той, непрактикуващият магия, ги усещаше в кръвта си като огън.
Калам Мекхар отново огледа двата си дълги ножа и ги прибра в каниите. Изкушението да задържи изваден ножа отатарал беше голямо — щеше да надвие всяка магия, хвърлена срещу него. „Но ефектът е двупосочен, нали?“
Огледа се. Звездната светлина бе някак странно приглушена. Заизмъква от паметта си всичко, което можеше, от видяното от укритието му през деня. Палми, с призрачни стволове, израснали над спечената кал и срязаната отвесно скала. Останки от корали, кошари и пастирски колиби. Ивици песъчлива земя, осеяна със сухи листа и черупки. Същите си бяха.
Тръгна напред.
Не беше трудно да различи ъгловатите очертания на постройките, ниски и схлупени, което намекваше, че не са нищо повече от кирпичени основи, с издигнати над тях стени от платнища, тръстика и плет. Обитавани значи.
Далече вдясно като сиво петно се открояваше странната гора от каменни дървета. Беше помислил в началото дали да не подходи през нея, но там витаеше нещо злокобно и враждебно и той подозираше, че гората не е толкова пуста, колкото изглежда.