— Не приемам заповеди от теб, робовладелецо! — изръмжа Карса. — Забрави ли?
— Глупак! — изсъска Силгар. — Вече сме братя в Дома двамата с теб. Ти си Рицарят на Вериги, аз съм Прокаженият. Сакатият бог ни е избрал! А Бидитал, той стана Мага…
— Бидитал, да. Вътре ли се крие?
— Не… избяга благоразумно, както правя и аз. Нокътят и неговият бог-покровител избиват последните му слуги-сенки. Ти си Рицарят — ти имаш своя покровител, Карса Орлонг от Теблор. Убий враговете — това си длъжен да направиш…
Карса се усмихна.
— И ще го направя.
И заби меча между плешките на Силгар, разцепи гръбнака и го заби надолу през гърдите, за да се зарови на цяла длан в каменните плочи.
Жлъч и кръв бликна от Силгар. Главата му рухна върху камъните и животът му секна. „Леоман беше прав, преди толкова време — бързата смърт щеше да е по-добрият избор.“
Карса изтръгна меча и изръмжа:
— Пред бог-покровител глава не свеждам.
Обърна се към входа на храма. Бидитал сигурно бе използвал магия, за да избяга, привлякъл бе около себе си сенки, за да остане невидим. Но беше оставил стъпките си в прахта.
Тоблакаят прекрачи тялото на Силгар — онзи, който се бе опитал да го превърне в свой роб — и тръгна по следата.
Двайсетима воини на Маток придружиха Коураб Билан Тену’алас на връщане към стана на Леоман. Никой не се изпречи на пътя им, макар Коураб да беше сигурен, че нечии очи ги дебнат.
Продължиха по склона към билото на хълма и часовите ги спряха. По-желан звук Коураб не можеше и да си представи. Познати гласове, воини, с които се беше сражавал срещу малазанците.
— Аз съм Коураб! — Бяха му дали ятаган от оръжейната на Избраната и сега той го вдигна високо за поздрав, щом часовите се показаха от скривалищата си. — Трябва да говоря с Леоман! Къде е той?
— Спи — изръмжа един от стражите. — Но с тия викове сигурно го събуди, Билан. Върви при него… но ескортът ти да остане тука.
Това го изненада.
— Но тия са на Маток…
— Заповед на Леоман. Никой от оазиса не може да влезе в лагера.
Коураб се намръщи, кимна и махна на спътниците си.
— Не се засягайте, приятели. Моля ви.
И без да дочака реакцията им, скочи от коня и забърза към шатрата на Леоман.
Бойният главатар стоеше пред входа на шатрата и пиеше от един мях. Беше без броня, облечен само в тънка ленена риза. Коураб спря пред него.
— Много имам да ти разправям, Леоман от Флейлс.
— Давай — отвърна Леоман и обърса уста.
— От всичките ти вестоносци само аз се добрах до Ша’ик. Чувствата й са се променили — сега заповядва ти да поведеш утре Армията на Апокалипсиса. Иска ти, а не Корболо Дом да ни поведе към победата.
— Виж ти — изръмжа главатарят и извърна очи. — Убийците на напанеца са между нас и Ша’ик, нали?
— Да, но няма да посмеят да посегнат на цялата ни сила — ще са луди, ако опитат.
— Вярно. И Корболо Дом го знае…
— Той още не е уведомен за смяната — във всеки случай не беше, когато тръгнах. Макар че Ша’ик нареди да се яви при нея…
— И той ще пренебрегне заповедта й. Колкото до останалото, напанецът знае. Кажи ми, Коураб, мислиш ли, че Убийците на кучета ще тръгнат след друг командващ?
— Няма да имат избор! Избраната е заповядала така!
Леоман кимна замислено. После се обърна към шатрата.
— Вдигайте стана. Тръгваме към Ша’ик.
Гърдите на Коураб се изпълниха с ликуване. Утрешният ден щеше да принадлежи на Леоман от Флейлс.
— Както трябва да бъде — прошепна той.
Калам пристъпи навън. Дрехите му висяха на дрипи, но беше невредим. Винаги се беше смятал за един от най-способните професионални убийци и през годините бе поразявал не един опасен враг. Но Котильон го беше посрамил.
„Нищо чудно, че е станал бог кучият му син. Гуглата да ме вземе дано, такава ловкост не бях виждал досега. И онова проклето въже!“
Калам вдиша дълбоко. Беше направил това, за което го бе помолил Покровителят на убийците. Беше намерил източника на заплахата за Царството на Сянка. „Или поне потвърдих куп подозрения. Този съдран от Куралд Емурлан къс ще е пътят към узурпацията… не от кого да е, а от Сакатия бог.“ Домът на Вериги беше влязъл в играта и светът наистина бе застрашен.
Но всичко това беше за Котильон и Амманас. Тази нощ го чакаха по-непосредствени задачи. А и Покровителят на убийците бе така добър да му даде две от любимите му оръжия…
Погледът му се спря на трупа на прокажения, на няколко крачки встрани от пътеката, Калам присви очи и се приближи. „Богове на пъкъла, на това му се вика рана. Човек би помислил, че мечът е на някой Т’лан Имасс.“ Кръвта вече засъхваше в прахта по камъните.