Калам спря да помисли. Корболо Дом едва ли щеше да е вдигнал лагера на войската си сред руините на града. Нито в каменната гора на запад. Напанецът щеше да е заел чист и равен терен, с достатъчно пространство за насипи и окопи и с ясен изглед.
„Значи на изток. При някогашните полета с напоителни канали.“
Обърна се натам и тръгна.
От едно тъмно петно към друго, покрай странно опустелите улици и улички. Пластове магия бяха загърнали оазиса, стичаха се сякаш на потоци — някои се оказваха толкова плътни, че Калам трябваше да се напрегне, за да ги преодолее. Вонящи потоци и течения, омесени до неузнаваемост. Костите му пращяха, главата го заболя, очите го щипеха, все едно че някой хвърляше в тях нажежен пясък.
Излезе на добре отъпкана пътека, водеща право на север, и тръгна покрай нея, в дълбоките сенки от едната страна. Най-сетне, на двеста крачки напред, видя укрепленията.
„Малазанска подредба. Грешка, напанецо.“
Тъкмо се канеше да приближи, когато портата се отвори и ротният авангард излезе навън. Последваха ги пешаци и пиконосци по фланговете.
Калам залегна в близката уличка.
Войниците притичаха покрай него — за да не вдигат шум, оръжията и копитата на конете бяха увити в кожа. Любопитно, но доколкото го засягаше, колкото по-малко войници в лагера — толкова по-добре. Вероятно само резервните роти щяха да са на позиции срещу бойното поле. Разбира се, Корболо Дом нямаше да прояви нехайство в личната си охрана.
„Нали се нарича Повелителя на Ястребовия нокът, в края на краищата. Не че Котильон, някогашния Танцьор, знае нещо за тях. Само изръмжа, като му го казах.“
Отмина и последният войник. Калам изчака още петдесет мига, излезе и продължи към лагера на Убийците на кучета.
Пред отбранителния вал имаше стръмен изкоп — достатъчно препятствие за щурмуваща войска, но само дребно неудобство за самотен убиец. Той се спусна в него, изкатери се по другия бряг и спря малко под ръба.
Портата се падаше на трийсет стъпки вляво, осветена с фенери. Той се придвижи безшумно на ръба на светлото петно и се изкатери по насипа. Вдясно имаше часови, но не толкова близо, че да го зърне, когато запълзя безшумно по спечената пръст.
Още един изкоп, този път по-плитък, а зад него се изпъваха правите редици на палатките, с голямата командна шатра в центъра. Калам тръгна натам.
Както подозираше, повечето палатки се оказаха празни и скоро вече се беше присвил срещу широката улица, опасваща командната шатра.
Беше заобиколена със стражи, на пет крачки един от друг, със заредени тежки арбалети. На всеки десет крачки имаше стълбове, на които горяха факли и къпеха празната улица с мигащата си светлина. Още трима души пазеха на входа — облечени в сиво и наглед без оръжия.
„Кордон от плът и кръв… след това — магическите прегради. Добре, едно по едно.“
Извади двата си арбалета. Оръжия на Нокът — малки, от черен метал. Грижливо зареди и двата и постави металните стрели в жлебовете. След това залегна, за да обмисли положението.
Въздухът пред входа на командната шатра се завихри и се разтвори портал. Блесна ослепителнобяла светлина, блъвна огън и се появи Камъст Релой. Порталът зад него се сви и се стопи.
Магът изглеждаше уморен, но в същото време — странно тържествуващ. Махна с ръка на охраната и влезе вътре. Тримата убийци в сиво го последваха.
Ръка, лека като перце, се отпусна на рамото на Калам и в ухото му изхриптя тих дрезгав глас:
— Очите напред, боец.
Познаваше този глас — от повече години, отколкото му се щеше да мисли. „Но кучият син е мъртъв. Мъртъв още преди Въслата да вземе трона.“
— Вярно — продължи гласът и Калам знаеше, че обгореното от киселина лице се усмихва, — но не сме се разобичали с компанията, с която съм… отново. Мислех, че виждам за последно всеки проклетник от тях… и теб. Е, все едно. Трябва ни достъп вътре, нали? Значи ще ги поразсеем малко. Дай ни петдесет секунди… до толкова и ти можеш да броиш, капрал.
Ръката се отдръпна и Калам Мекхар вдиша дълбоко. „Какво, в името на Гуглата, става тук? Проклетият капитан отиде с ренегатите. Намериха тялото му в град Малаз на заранта след убийствата… или нещо, което поне приличаше на неговото тяло…“
Погледът му отново се съсредоточи върху командната шатра.
После зад нея в нощта прокънтя писък, последван от яркия блясък и грохота на морантски муниции.
Стражите се разбягаха.
Калам напъха единия арбалет в колана си и извади дългия нож отатарал. Изчака, докато останаха само двама от Убийците на кучета, вдясно от входа и обърнати към атаката — където крясъците деряха въздуха, предизвикани толкова от болка, колкото и от ужас — и затича напред.