Оттам, където преди няколко мига Ястребовият нокът беше изритал жълъда, изникна фигура и се надвеси над Камъст Релой.
— Най-много ни дразни измяната — прошепна непознатият над издъхващия маг. — Винаги й отвръщаме. Винаги.
Калам прибра втория си нож, без да откъсва очи от спуснатото платнище на задната стена.
— Той е там. — Замълча и се ухили широко. — Радвам се, че те виждам, Бързак.
Бързия Бен го погледна през рамо и кимна.
Чародеят се бе състарил, забеляза Калам. Беше се съсухрил. „Белези, врязани не по кожата, а в сърцето. Подозирам, че няма да ми разкаже приятни неща, когато всичко това свърши.“
— Имаш ли нещо общо с отвличащата атака отвън? — попита той.
— Не. И Гуглата няма, макар че е тука кучият му син. От Рараку е всичко това.
— Така каза и Камъст, не че ви разбирам.
— Ще ти обясня по-късно, приятелю — рече Бързия Бен и се изправи. Обърна се към черното платнище на входа. — Мисля, че оная вещица Хенарас е с него. Зад по-силните прегради, издигнати от Камъст Релой.
Калам пристъпи към входа, вдигна ножа отатарал и изръмжа:
— Тях ги остави на мен.
Стаята отзад беше малка, заета от маса за карти, върху която лежеше проснат трупът на Хенарас. От масата се стичаха вадички кръв.
Калам погледна през рамо Бързия Бен и повдигна учудено вежди.
Чародеят поклати глава.
Убиецът пристъпи предпазливо и очите му се спряха на нещо сребристобяло, което проблясваше на гърдите й.
Перла.
— Пътят, изглежда, е чист — прошепна Калам.
Отсрещното платнище също беше разцепено. Калам го разтвори с върховете на ножовете.
Стаята беше запълнена от огромен стол с висок гръб, на който седеше Корболо Дом.
Синкавата му кожа бе посивяла грозно, ръцете му трепереха на широките резбовани облегалки.
— Изпратих емисар при адюнктата — Гласът му беше писклив и разтреперан от страх. — С покана. Готов съм да атакувам Ша’ик и племената й — с моите Убийци на кучета.
— Ако си мислиш, че сме дошли с отговора, грешиш, Корболо — изсумтя Калам.
Очите на напанеца пробягаха към Бързия Бен.
— Мислехме, че или си мъртъв с другите Подпалвачи на мостове, или че още си в Дженабакъз.
Чародеят сви рамене.
— Тайсхрен ме изпрати напред. Все пак успя да прехвърли флотата на тласкани с магия ветрове. Дужек Едноръкия и легионите му пристигнаха в Ерлитан преди седмица…
— Това, което е останало от легионите му…
— Предостатъчно, за да попълни силите на адюнктата, според мен.
Калам ги зяпна. „Подпалвачите на мостове… мъртви? Уискиджак? Воинството на Едноръкия… Богове на пъкъла, какво се е случило там?“
— Това можем да го спасим — рече Корболо Дом и се наведе напред. — Връщаме Седемте града на империята. Ша’ик я пращаме в окови пред императрицата…
— И прошка за теб и войниците ти? — попита Бързия Бен. — Корболо Дом, ти май наистина си си изгубил ума…
— Мри тогава! — изкрещя напанецът, скочи и изпъна ръце към гърлото на чародея.
Калам пристъпи, замахна и го удари по темето с тъпия ръб на ножа.
Напанецът се олюля.
Втори юмрук разби носа му и го просна на пода.
Бързия Бен го изгледа отгоре.
— Вържи го, Калам. Отвличането е свършило, всичко затихна отвън — ще потърся изхода.
Калам започна да връзва ръцете на изпадналия в несвяст Корболо Дом.
— Къде ще го отнесем?
— Помислил съм за това.
Убиецът го погледна.
— Бързак? Мостоваците? Уискиджак?
Тъмните корави очи омекнаха.
— Мъртви са. Освен Пикър и шепа други. Дълга история. Обещавам, ще ти я разкажа цялата… по-късно.
Калам изгледа Корболо Дом.
— Иска ми се да режа гърла.
— Не неговото. Не сега.
„Задръж си чувствата, Калам Мекхар. Всичко задръж. Бързака е прав. Всичко с времето си. С времето си…“
„О, Уискиджак…“
Време имаше за… всичко. В тази нощ и в идващия ден. Бидитал имаше нужда от Ша’ик. И богинята на Вихъра. И може би, стига всичко да свършеше добре, щеше да успее да се спазари. „След като гневът на богинята се охлади, омекнал от сладостта на победата — все още можем да постигнем това.“
„Но вече знам какво е направил Фебрил. Знам какво готвят Корболо Дом и Камъст Релой за утрото.“
Можеха да ги спрат. Ножовете можеше да се обърнат.
Закуцука колкото може по-бързо към палата на Ша’ик. Наоколо му пробягваха призраци, но сенките го пазеха. Чуваше писъци в далечината, взривове и магия — идеха от лагера на Убийците на кучета. „Нокътят все пак е проникнал там. И добро, и… тревожно. Е, поне ще отвори работа на Камъст.“
Опасността от развилнелите се убийци все пак съществуваше, разбира се, макар да ставаше все по-малка, колкото повече се приближаваше до палата на Ша’ик.