Все пак улиците бяха обезпокоително пусти.
Най-сетне палатът изникна пред очите му и той с облекчение видя светлите петна от горящите около него факли.
„Парирам хода на напанеца — пробуждам богинята за заплахата, която я дебне. После спипвам оня бок’арал Фебрил и му съдирам гърчавата кожа. Дори богинята — да, дори богинята ще трябва да ме признае. Силата ми. Щом новите ми паленца застанат от двете ми страни…“
Една ръка се стрелна от тъмното и го стисна за врата. Надигна го във въздуха — той зарита, — после го хвърли на земята. Заслепен. Задавен.
Слугите-сенки връхлетяха от всички страни да го защитят.
Ръмжене, после нещо грамадно изсъска и помете във въздуха… и духовете изчезнаха.
Опуленият Бидитал позна кой се е надвесил над него.
„Тоблакай…“
— Трябваше да я оставиш на мира — каза кротко Карса Орлонг, без никаква страст в гласа. Зад и около великана се трупаха призраци. Оковани души.
„И двамата сме слуги на един и същи бог! Глупак! Остави ме да говоря! Искам да спася Ша’ик!“
— Но ти не я остави. Знам откъде идат болните ти страсти, Бидитал. Знам къде се крие насладата ти — насладата, която отнемаш на други. Това ти се пада.
Карса Орлонг бавно остави на земята каменния меч и бръкна между краката на Бидитал.
Ръката му стисна всичко, което намери там.
И дръпна.
Късане на жили и плът, швирнала кръв и пикня… Ръката се вдигна с кървавата си плячка.
Болката беше непоносима. Болката раздираше душата му. Поглъщаше го.
Причерня му. Остана само безстрастното, грубо лице на тоблакая — Карса гледаше спокойно смъртта на Бидитал.
„Смърт? Да. Ти си глупак, Тоблакай…“
Ръката около врата му се отпусна, отдръпна се.
Бидитал вдиша болезнено и понечи да изкрещи…
Нещо меко и кърваво се натика в устата му.
— За теб, Бидитал. За всяко безименно момиче, което си унищожил. На. Задави се в собствената си наслада.
И той се задави. Докато не зейна Портата на Гуглата…
А там, сбрани от Бога на смъртта, чакаха демони като самия Бидитал, и обкръжиха с ликуване новата си жертва.
Цял живот — извратена и злостна наслада. В отговор — цяла вечност агония.
Балансът. Дори Гуглата разбираше колко е нужен.
Лостара Юил се надигна от укритието си и примижа в усилие да прониже с очите си мрака. Зад нея огряната от звездната светлина пустиня блестеше призрачно. Но напред тъмнината беше загърнала оазиса и разрушения град. Преди малко Лостара беше чула далечен тътен и смътни викове, но тишината отново се бе възцарила.
Въздухът беше станал хапливо студен. Лостара се намръщи, опипа оръжията си и понечи да тръгне.
— Не мърдай — измърмори глас вдясно от нея.
Тя извърна рязко глава и се намръщи още повече.
— Ако си дошъл да гледаш, Котильон, няма нищо за гледане. Събудих Перла и той даже не изруга, въпреки главоболието си. Тука е някъде…
— Да, тук е, момиче. Но вече се връща… защото усеща какво иде.
— Какво толкова иде? Толкова ли е страшно, че да се свиваш тук до мен?
Загърнатият в сянка бог сякаш сви рамене.
— Има моменти, в които е разумно да отстъпиш… и да изчакаш. Самата Свята пустиня усеща приближаването на древен враг и ако се наложи, ще се надигне срещу него. Още по-опасното е, че късът от Куралд Емурлан, който богинята Вихър иска да си присвои, вече се проявява. Богинята оформя портал — достатъчно могъщ, за да глътне целия този оазис. Така тя също се намесва в играта за безсмъртното сърце на Рараку. Иронията е в това, че самата тя е манипулирана от много по-умен бог, който иска да вземе този къс за себе си и да го назове своя Дом на Вериги. Вече разбираш, Танцуваща в Сянката Лостара. Най-добре е да си останеш точно където си сега. Защото тази нощ, тук, световете воюват.
— За мен и за Перла това е без значение — настоя тя и примижа в сумрака. — Ние сме тук за Фелисин…
— И я намерихте. Но тя е недостижима за теб. И за Перла. Засега…
— Значи трябва на всяка цена да изчакаме. Докато пътят се изчисти.
— Да. Търпение. Както посъветвах.
Сенките се завихриха, изсъскаха над пясъка и богът изчезна. Лостара изсумтя.
— Сбогом и на теб.
Загърна се в наметалото си и зачака.
Въоръжените с арбалети убийци се бяха промъквали зад него и Фебрил ги беше избивал един след друг още при появата им с гъмжило от най-болезнени заклинания. Магическата паяжина вече му казваше, че повече няма да има. Корболо Дом и Камъст Релой бяха заклещени в кошарата си. От призраци и още по-лошо — от агенти на Малазанската империя.
Широки кървави пътеки бяха прорязали паяжината му и не можеше да следи всичко, но нито една нишка вече не се изопваше около скривалището му… засега. А скоро оазисът зад него щеше да се превърне в кошмар, събудил се в още по-ужасна реалност, и самият Фебрил щеше да изчезне от умовете на своите врагове, изправени пред по-неизбежни заплахи.