— Още има! — извика Гамът, въпреки че и в неговите уши викът прозвуча някак далечен. — Има още врагове! Трябва да продължим!
Белите й зъби лъснаха и тя отново се засмя.
— Не и племената, приятелю! Те са ни Ближни. Тази битка приключи — утре призори други ще леят кръв. Ние тръгваме към брега, войнико — ще дойдеш ли с нас?
Долови в очите й нещо повече от любопитство.
— Да.
— Готов ли си да изоставиш приятелите си, Гамът Ул’Паран?
— За теб — да.
Усмивката й и смехът след нея пронизаха старческото му сърце.
Погледна за сетен път към другите две рампи. Всичко беше затихнало. Уикците на изток бяха продължили напред и над колоната им кръжеше самотна врана. Малазанците на запад се бяха оттеглили. И пеперудите ги нямаше. Час преди разсъмване в окопите на Убийците на кучета бяха останали само мъртъвците.
„Възмездие. Тя ще е доволна. Ще разбере и ще е доволна.“
„Както съм доволен аз.“
„Сбогом, адюнкта Тавори.“
Корик приседна бавно до него и погледна на северозапад, сякаш искаше да разбере какво е приковало вниманието му.
— Какво става? Какво гледаш, сержант?
Фидлър изтри очите си.
— Нищо… Нищо, което бих могъл да обясня.
— Утре заран май няма да видим бой, а?
Той извърна глава и погледна суровото лице на младия сети. Искаше му се да види нещо в него, макар и сам да не знаеше точно какво. След малко въздъхна и сви рамене.
— Славата на битката е само в гласа на барда, Корик, в словата на разказвача. Славата е за призраците и поетите. Това, което слушаш и за което мечтаеш, не е същото като живота, който живееш — замъглиш ли тази разлика, лошо те чака, момче.
— Ти си бил войник цял живот, сержант. Ако това не утолява някаква жажда у тебе, за какво си тук?
— Нямам отговор на това — призна Фидлър. — Може би бях призован.
— Оная песен, за която Ботъл каза, че чуваш ли?
— Да.
— Какво означава? Песента?
— Бързия Бен ще ти даде по-добър отговор, мисля. Но нещо отвътре непрекъснато ми шепне едно. Подпалвачите на мостове, момче, са се възнесли.
Корик направи мълчаливия жест „да пази зло“ и се поотдръпна.
— Или мъртвите поне. Останалите от нас… само се скатаваме. Тук, в света на смъртните.
— Значи очакваш скоро да умреш?
— Не бързам чак толкова — изсумтя Фидлър.
— Добре. Щото си ни харесваш, сержант.
Младежът стана и се отдалечи, а Фидлър отново се загледа към далечния оазис. „Благодаря за това, младок.“ Присви очи, но тъмнината си остана непроницаема. Нещо ставаше там. „Все едно, че… все едно, че се бият приятели. Почти дочувам шумове от битка. Почти.“
Изведнъж два воя раздраха нощта.
Фидлър скочи.
— Дъх на Гуглата!
— Богове, какво беше това?! — извика Смайлс.
„Не. Не е възможно. Но…“
И мракът над оазиса се раздвижи.
Редицата конници спря пред тях сред вихрушки от прах, конете тъпчеха на място и мятаха глави, разтреперани от страх.
Леоман вдигна ръка да спре отряда си, после даде знак на Коураб да го последва.
Маток кимна за поздрав.
— Липсваше ни, Леоман…
— Шаманът ми изпадна в несвяст — прекъсна го Леоман. — Предпочете забравата пред ужаса. Какво става в оазиса, Маток?
— Рараку се пробуди. Вдигнали са се духове. Спомените на самата Свята пустиня.
— И кой е техният враг?
Маток поклати глава.
— Измяна след измяна, Леоман. Изтеглих воините си от оазиса и ги поставих между Ша’ик и малазанците. Всичко останало е потънало в хаос…
— Не ми отговори.
— Боя се, че битката вече е изгубена…
— Ша’ик?
— Книгата е с мен. Заклел съм се да я опазя.
Леоман се намръщи.
Коураб погледна на североизток. Оазисът беше потънал в свръхестествен мрак и този мрак сякаш кипеше от живот, пълен бе сякаш с живи същества, крилати сенки и призрачни демони. Стори му се, че вижда по земята пълчища от воини, и потръпна.
— Към Ю’Гатан ли? — попита Леоман.
Маток кимна.
— С моето племе за ескорт. Оставям близо девет хиляди пустинни воини на твое разположение. Командвай ги…
Но Леоман поклати глава.
— Тази битка да остане за Убийците на кучета, Маток. За мен не остана избор. Нямам време да променя тактиката ни. Позициите са установени — много изчака тя. Не ми отговори, Маток. Какво става с Ша’ик?
— Богинята още я държи — отвърна бойният главатар. — Дори убийците на Корболо Дом не могат да се доберат до нея.
— Напанецът трябва да е знаел какво може да се случи — измърмори Леоман. — И затова е замислил… нещо друго.
Маток поклати глава.
— Сърцето ми се скъса тази нощ, приятелю.
Леоман погледа мълчаливо стария воин и кимна.
— Ще се видим в Ю’Гатан, Маток.