— Отиваш при Ша’ик?
— Трябва.
— Кажи й…
— Да.
Маток кимна, без да трие сълзите, лъснали по набръчканото му лице. Изведнъж вдигна глава.
— Дрижна някога беше наш, Леоман. На племената на тази пустиня. Пророчествата на Книгата са съшити върху много по-стара кожа. Книгата всъщност не е нищо повече от история, разказ за преживени апокалиптични събития — не за бъдещи…
— Знам, приятелю. Пази добре Книгата и върви в мир.
Маток обърна коня си на запад, махна сърдито с ръка и конниците му поеха след него в сумрака.
Леоман дълго гледа след тях.
Два воя раздраха нощта.
Коураб видя как командирът му изведнъж оголи зъби и се взря в тъмното. „Също като двата звяра, които скоро ще срещнем. Духове на пъкъла, какво ли ни чака?“
— На оръжие! — изръмжа Леоман.
Ескадронът тръгна с грохот по черния път, по който Коураб бе преминал вече безброй пъти.
Колкото повече се приближаваха към оазиса, толкова по-приглушен ставаше тропотът на копитата, сякаш тъмнината поглъщаше всички звуци. Двата воя не се повториха и Коураб взе да се чуди дали не им се бяха причули. „Може пък да не е било от гърло на живо същество. Илюзия. Вик, който да накара всички да замръзнат…“
Авангардът навлезе в дефилето и изведнъж от ездачите и конете щръкнаха метални стрели. Крясъци, падащи войници, залитащи коне. Някъде назад по колоната закънтяха мечове и щитове.
„Убийците на кучета!“
Коураб успя някак да се измъкне с коня си на чисто. Някой затича към него отляво, той изкрещя и вдигна меча си.
— Аз съм, проклет да си!
— Леоман!
Конят на командира му беше рухнал под него. Леоман протегна ръка.
Коураб я сграбчи и го дръпна на задницата на коня.
„Бягай, Билан! Бягай!“
През ниския зид се спуснаха конници в черна броня, размахали тежки брадви.
Бързия Бен извика изненадано и залегна по очи.
Калам изруга и го последва — вързаният Корболо Дом се тръсна върху раменете му. Калам се присви до чародея, а копитата над тях засвяткаха и засипаха дъжд от пясък и хоросан.
След няколко мига тежката конница ги подмина.
Калам избута напанеца от гърба си, обърна се настрана и изгледа сърдито Бързия Бен.
— Кои бяха тия кучи синове, в името на Гуглата?
— Я дай да полежим още малко тук — измърмори магьосникът и избърса пясъка от очите си. — Рараку е отприщила духовете си…
— Тия ли пеят? Гласовете още кънтят в главата ми…
— И в моята, приятел. Я ми кажи, да си разговарял наскоро със Сънебродника на Танно?
— Какво? Не. Защо?
— Защото чуваш точно това. Ако беше песен, създадена за тия древни духове, дето ги виждаме, нямаше да я чуваме. Всъщност нямаше да чуваме нищо май. И щяхме да сме накълцани на кайма. Калам, песента на Танно е за Подпалвачите на мостове.
„Какво?“
— Чудиш се за причината и следствието, нали? Един Сънебродник на Танно е откраднал нашата история и я е превърнал в песен — но за да има тази песен ефект, трябваше Подпалвачите на мостове да умрат. Като рота. И тя е мъртва. Освен теб и мен…
— И Фидлър. Чакай! Фид спомена за някакъв Сънебродник в Ерлитан.
— Трябвало е да има пряк контакт. Стискане на ръце, прегръдка или целувка…
— Онова копеле сапьорът — нещо много мълчалив беше. Целувка, викаш? Напомни ми да му дам аз една целувка, като го видя другия път, така ще го цуна, че няма да го забрави…
— Който и да е бил, и както и да е станало, Подпалвачите на мостове вече са се възнесли.
— Възнесли? И какво, в името на Кралицата, означава пък това?
— Проклет да съм, ако знам, Калам. Не съм чувал за такова нещо досега. Цяла рота — такъв прецедент няма и не е имало никога.
— Освен Т’лан Имасс може би.
Чародеят го изгледа, присвил очи.
— Интересна мисъл. — После въздъхна. — Тъй или иначе, духовете на Рараку се надигнаха на тая песен. Надигнаха се… за бой. Но има и още нещо — готов съм да се закълна, че видях уикско знаме близо до окопите на Убийците на кучета, докато се измъквахме оттам.
— Ами, може Тавори да се е възползвала от всичко това…
— Тавори не знае нищо за това, което става тук, Калам. Тя носи отатаралски меч в края на краищата. Е, маговете, дето води със себе си, може и да долавят нещо, но тъмнината над оазиса скрива всичко.
Калам изсумтя.
— Някоя друга добра новина да ми кажеш, Бързак?
— Тъмнината е магия. Помниш ли, когато Аномандър Рейк се появи някъде и разтвори лабиринта си? Онази тежест, тресящата се земя, неимоверният натиск?
— Само не ми казвай, че и Синът на Тъмата идва…
— Надявам се, че не. В смисъл, не допускам. Той е зает — ще ти обясня по-късно. Не, мисля, че това е, ъъъ, по-първично.