От гърлото й изригна странен, пронизителен звук.
Воинът удари за последен път.
И прекърши трахеята.
Краката се сгърчиха и се отпуснаха.
Карса изрева, надигна се, повлече хрътката за врата и още веднъж стовари юмрука си. Силен пукот, последван от швирнала кръв и слюнка.
Той се изправи, тръсна глава и от косата му плисна кръв и пот. Погледна натам, където бе доскоро другата хрътка. Останала беше само кървава диря.
Карса се олюля, взе меча си и закрачи по нея.
Калам и Бързия Бен бавно се надигнаха зад зида и зяпнаха след гигантския воин.
Тъмнината гъмжеше от сенки. Спущаха се като черни пеперуди над трупа на Дерагот и отлитаха отново, обзети сякаш от ужас.
Калам разкърши рамене, стисна двата ножа и пристъпи към хрътката.
Бързия Бен го последва.
— Чародеецо…
— Кажи.
— Дай да оставим напанеца тук и да се махаме.
— Гениален план.
— Току-що го измислих.
— Много ми харесва. Браво, Калам.
— Винаги съм ти казвал, Бързак, че не съм само красив.
Двамата се обърнаха и без да обръщат внимание на сенките, изливащи се от набъбналия къс на Куралд Емурлан, се върнаха при Корболо Дом.
„Приятел?“
Хеборик зяпна четириокия трътлест демон, скочил на пътя пред него.
— Ако сме се срещали, демоне, сигурен съм, че щях да го запомня.
„Полезно обяснение. Брат на Л’орик. Той лежи на пътеката на дванайсет крачки вляво от теб. Колеблива поправка. Петнайсет крачки. Твои крака къси почти колкото мои.“
— Заведи ме при него.
Демонът не помръдна. „Приятел?“
— Общо взето. Имаме едни и същи недостатъци.
Съществото сви рамене. „С резерви. Ела.“
Хеборик навлезе сред вкаменените дървета след клатушкащия се демон и се усмихна широко, заслушан в брътвежите му.
„Жрец с ръце на тигър. Понякога. Понякога човешки ръце и блестят, бездънно зелени. Впечатлен. Тия татуировки, ама много са фини. Интересно. Май ще ми е трудно да ти разпоря врата. Дори и гладен, какъвто съм винаги. Замислен. Ужасна нощ, тази. Призраци, убийци, лабиринти, тихи битки. Никой ли не спи в този свят?“
Излязоха на малка поляна.
Бронята на Л’орик беше зацапана с петна от засъхнала кръв, но той изглеждаше съвсем добре. Седеше, затворил очи и дишаше дълбоко. На прашната земя пред него бе подредена Драконовата колода.
Хеборик се настани срещу Висшия маг и изсумтя:
— Не знаех, че си играеш с тия.
— Никога — измърмори Л’орик. — Никога не играя де. В Колодата е дошъл Господар и този Господар наскоро е разрешил Дома на Вериги.
Хеборик се ококори. После очите му се присвиха и той кимна умислено.
— Боговете нека да ругаят, обаче е трябвало да направи точно това.
— Знам. Сакатият бог вече е обвързан колкото всеки друг бог.
— В играта, да. След като толкова дълго стоя извън нея. Чудя се дали ще съжали някой ден за хода си.
— Иска да присвои този къс от Куралд Емурлан, затова е готов да удари. Макар че шансовете му вече са по-малки, отколкото бяха по заник.
— Как така?
— Бидитал е мъртъв.
— Добре. Кой?
— Тоблакай.
— О. Не е добре.
— При все че, струва ми се, Тоблакай е станал Рицаря на Дома на Вериги.
— Това е адски неприятно… за Сакатия бог. Тоблакай няма да коленичи пред никого. Не може да си го позволи. Ще оспорва всяко пророчество…
— Той така се е развилнял тази нощ, че можеше да избие всички ни, Призрачни ръце. И все пак започвам да подозирам, че в него е единствената ни надежда. — Л’орик отвори очи и се вторачи в Хеборик. — Преди малко дойдоха две Хрътки на Мрака — усетих присъствието им, макар и смътно, повече не можах да ги доближа. Отатарал, а и самият мрак, който ги обгръща…
— И защо трябва Тоблакай да им се изпречва на пътя? Е, мога да си отговоря и сам. Защото е Тоблакай.
— Мда. И мисля, че вече го е направил.
— И?
— И ми се струва, че вече е останал жив само един Дерагот.
— Боговете да не дават дано — изпъшка Хеборик.
— А в момента Тоблакай преследва и него.
— Какво е довело хрътките тук? На кого е попречил Тоблакай?
— Картите са двусмислени за това, дестраянте. Тепърва ще се реши.
— Това, че някои неща си остават така, ме успокоява, честно казано.
— Призрачни ръце, изведи Фелисин оттук. Сивожаб ще ви придружи.
— А ти?
— Трябва да отида при Ша’ик. Не, не казвай нищо, докато не свърша. Знам, че двамата бяхте близки — може би не по най-приятния начин, но все едно, близки. Но онова смъртно дете скоро няма да го има. Богинята се кани да погълне душата му — и стане ли това, връщане няма. Малазанското момиче, което си познавал, ще престане да съществува. Така че като отивам при Ша’ик, аз не отивам при детето, а при богинята.