Огромната риба залитна назад.
Карса се гмурна, двата му крака се сплетоха около туловището малко под страничните перки. Рибата се замята, но не можа да се измъкне от хватката.
Теблорът измъкна меча си, заби го с все сила в корема на рибата и разпра надолу.
Изведнъж водата наоколо кипна от кръв и жлъч. Рибата замря и го повлече надолу. Карса натика меча в ножницата, гмурна се под повърхността и бръкна в зейналата рана. Едната му ръка стисна бедрото на Боруг — разкъсано парче плът — и пръстите му се вкопчиха в кокала.
Издърпа равнинеца през мътната, пареща очите му течност и изплува на повърхността.
Торвалд дереше гърло някъде зад гърба му. Карса се обърна и го видя — стоеше до кръста във водата и махаше ръце. Недалече от него Силгар и Дамиск газеха в плитчината към някакво подобие на бряг.
Карса повлече Боруг натам. Още няколко замаха и стъпи на песъчливото дъно. Изправи се, без да пуска краката на Боруг, и след няколко крачки излезе на брега.
Другите бяха наклякали на пясъчната ивица и си поемаха дъх.
Карса пусна тялото на пясъка, килна глава назад и вдиша дълбоко знойния въздух. Зад песъчливата, отрупана с раковини ивица на брега се виждаше тучна зеленина. Бръмчаха насекоми, в тревата шумоляха дребни твари.
Торвалд припълзя до него.
— Карса… Той е мъртъв. Беше мъртъв още когато акулата го глътна…
— Акула било значи. Моряците на малазанския кораб говореха за акули.
— Карса, когато акула глътне някого, вече няма смисъл да го спасяваш. С него е свършено…
— Беше под моя опека — избоботи Карса. — Акулата нямаше права над него, мъртъв или жив.
Силгар се беше изправил. Изсмя се на думите на Карса и извика пискливо:
— От корема на акула — на чайките и раците! Не се съмнявам, че духът на Боруг ще ти благодари, теблор!
— Донесох равнинеца — отвърна Карса. — Сега е под твоя опека, държачо на роби. Ако искаш да го оставиш на чайките и раците, ти ще си решиш.
Обърна се отново към тъмното море. От мъртвата акула нямаше и помен.
— Никой няма да го повярва — измърмори Торвалд.
— На какво да повярва, Торвалд Ном?
— Уф… Представих си, че съм старец. След много години, седя си в кръчмата на Куип в Даруджистан и разправям тая история. Видях го със собствените си очи, а и на самия мен ми е трудно да повярвам. Беше наполовина изскочил над водата, когато замахна с тоя меч — четирите бели дроба помагат, предполагам. И все пак… — Поклати глава.
Карса сви рамене.
— Морският вълк беше по-лош. Не ги обичам тези риби.
— Предлагам да поспим малко — каза Силгар. — Като съмне, ще открием каквото има да се открива тук. Засега — да благодарим на Маел, че още сме живи.
— Да ме прощаваш, но по-скоро съм склонен да благодаря на опърничавия теблор, отколкото на който и да е морски бог.
— Объркала ти се е вярата — изръмжа търговецът на роби и им обърна гръб.
Торвалд бавно се надигна от пясъка.
— Карса. Трябва да знаеш, че акулата е любимият морски звяр на Маел. Не се съмнявам, че Силгар наистина се е молил усърдно, докато ти я убиваше.
— Все едно — отвърна Карса. Вдиша дълбоко въздуха, лъхащ от джунглата, и бавно издиша. — Стъпил съм на суша. Свободен съм. И сега ще обиколя този бряг, да вкуся от тази нова земя.
— Тогава ще тръгна с тебе, приятелю. Вярвам, че светлината, която видях, е вдясно от нас, малко над този бряг. Държа да разбера от какво е.
— Както искаш, Торвалд Ном.
Двамата закрачиха по ивицата.
— Карса — заговори след малко Торвалд. — На Силгар и на Дамиск им липсва и капка приличие. На мен обаче — не. Капчица може да е, но го имам. Тъй че: благодаря ти.
— Спасихме си живота взаимно, Торвалд Ном. Радвам се, че мога да те нарека приятел и да мисля за теб като за воин. Не воин теблор, разбира се. Но воин все пак.
Даруджистанецът се умълча. Силгар и Дамиск бяха останали назад. Брегът вдясно се издигаше на тераси от светъл камък, изваяната от вълните коса скална стена бе оплетена в паяжината на увивни растения, плъзнали от гъстия лес на билото. Между разкъсаните облаци отгоре струеше звездна светлина, отразена в съвсем застиналата вода отляво. Пясъкът под краката им се смени с гладки хлъзгави камъни.
Торвалд докосна ръката на Карса, спря, посочи нагоре по склона и прошепна:
— Там.
Теблорът изсумтя. Над гъсталака се издигаше тромава уродлива кула. Беше се изгърбила над брега като тъмна грамада, с груби четвъртити очертания, рязко стесняваща се към плоския покрив. На три четвърти височина на обърнатата й към морето стена се виждаше дълбоко всечен триъгълен прозорец. Мътно жълта светлина очертаваше изкривените дъски на кепенеца.