Силгар изплю водата и каза:
— Дамиск, махни му ги тия пранги — не носи дамга на осъден престъпник, тъй че малазанците няма да гледат на него като на роб. Не искам пак да ме задържат — не и след всичко това. Кучият син е наш, но трябва да се разкараме оттук. Трябва да се скрием.
Дамиск отключи прангите първо на китките, после — и на краката на Карса. След миг кръвта нахлу отново в почти мъртвата плът и теблорът изкрещя от болка.
Силгар отново отприщи магия — вълна, която се спусна над теблора като саван… и той я разкъса с немислима лекота, крясъците му раздраха нощта, отекнаха от близките сгради и закънтяха над залива.
— Ей, вие там!
Малазански думи. След тях — дрънчене на броня.
— Избягал роб, ваши благородия! — заговори припряно Силгар. — Ние — както можете да видите — току-що го заловихме и…
— Избягал роб? Я да му видим дамгата…
Това бяха последните думи, които Карса успя да схване, преди болката в ръцете и краката му да го хвърли отново в забвение.
Пробудиха го малазански думи, изречени точно над него:
— … удивително. Никога не бях виждал такова самоизцеление. Дланите и стъпалата му… прангите са били доста време на него, сержант. На нормален човек сега щях вече да му ги режа.
Заговори друг глас:
— Всички ли Фенн са като тоя?
— Не, доколкото съм чувал. Стига да е Фенн.
— Е, че какво друго да е? Висок е колкото двама далхонийци наведнъж.
— Не мога да знам, сержант. Преди да ме назначат тук, единственото място, което познавах добре, бяха шест криви улици в Ли Хенг. Дори прословутите Фенн за мен бяха само име и няколко бегли описания за това, че били гиганти. Гиганти, които никой не бил виждал от десетилетия. Работата е, че този роб беше в много тежко състояние още когато го донесохте тук. Жестоко пребит, а и някой го ударил с юмрук в ребрата толкова силно, че костите му натрошил — не знам кой е бил, но не бих се спречкал с такъв. Не направих нещо за подутините по лицето му, но въпреки това те вече спадат, а проклетите отоци на очите му вече почти ги няма.
Карса продължи да се преструва, че е в несвяст, и да слуша. Говорещият млъкна и сержантът попита:
— Значи няма опасност кучият син да умре, тъй ли?
— Да, доколкото виждам.
— Добре, лечител. Можеш да се върнеш в казармата.
— Слушам, сър.
Шумове, чаткане на ботуши по каменни плочи, дрънчене на залостена с желязо врата. После, щом ехото заглъхна, теблорът чу наблизо нечие дишане.
Някъде отдалече се чуваха викове, смътни и приглушени от каменните стени, но на Карса му се стори, че разпозна гласа на търговеца на роби, Силгар. Отвори очи. Нисък опушен таван — не достатъчно висок, за да може да се изправи. Лежеше на покрит със слама под. Никаква светлина нямаше освен смътното петно, плъзнало от коридора откъм залостената врата.
Лицето го болеше, бузите му, челото и челюстта пареха.
Надигна се да седне и опря гръб в стената.
В малката килия имаше още някой, свит в един от тъмните ъгли. Изсумтя и измърмори нещо, навярно на някой от езиците на Седемте града.
Тъпата болка в ръцете и стъпалата на Карса не си беше отишла. Устата му беше пресъхнала и гореше, все едно беше налапал нажежен пясък. Карса разтри с длан парещото си лице.
Мъжът отсреща заговори на малазански:
— Би трябвало да ме разбираш, ако си фенн.
— Разбирам те. Но не съм фенн. Кои са фенн?
— На господаря ти май не му харесва много в обора.
— Арестуван ли е?
— Разбира се. Малазанците обичат да арестуват хора. Ти нямаше дамга. Следователно според имперския закон да те държи някой като роб е незаконно.
— Тогава трябва да ме пуснат.
— Изобщо не се надявай. Господарят ти призна, че са те пратили за рудниците на отатарал. Бил си на някакъв кораб, от Дженабарис, а ти си го проклел. Изрекъл си проклятие, довело до разрушаването на кораба и смъртта на моряците и пехотинците на него. Местният гарнизон не вярва много на тази история, но и това стига — скоро ще те пратят на острова. Както и мене.
Карса се надигна. Заради ниския таван трябваше да се изгърби. Тръгна към залостената врата.
— Е, сигурно ще можеш да я изкъртиш — каза непознатият. — Но после ще те посекат, преди да си направил и три крачки извън тази тъмница. В малазанската казарма сме. Освен това бездруго скоро ще ни изкарат навън да ни вържат при другите затворници на стената. Заранта ще ни подкарат към имперския кей и ще ни натоварят.
— Колко време съм бил в несвяст?
— Нощта, когато те донесоха, следващия ден и следващата нощ. Сега е пладне.