До него се приближи друг мъж, подпря се небрежно на парапета и се загледа над водата към бавно приближаващия се град.
Стрингс не го поздрави. Лейтенант Ранал въплъщаваше в себе си най-лошото от малазанския команден кадър. Благородник, със звание, купено в град Кюон, нагъл, вдървен и праведен, и в същото време — готов да извади меча в изблик на гняв. Живо смъртно наказание за своите войници и това, че Стрингс бе от неговите войници, си беше много гаден късмет.
Лейтенантът беше висок, с възможно най-чиста кюонска кръв; светлокож, светлокос, с високи и широки скули, с прав дълъг нос, с пълни устни. Стрингс го намрази още щом го видя.
— Прието е старшият да се поздравява — подхвърли Ранал с подчертано безразличие.
— Поздравяването на офицерите ги убива, сър.
— Тук, на транспортен кораб?
— Влизам в навиците си — отвърна Стрингс.
— От самото начало беше ясно, че си го правил и преди, войник. — Ранал замълча и огледа меките черни пръсти на ръкавиците си. — Гуглата знае, достатъчно стар си, за да бъдеш баща на повечето от тези морски пехотинци, дето седят на палубата зад двама ни. Рекрутиращият офицер веднага те препоръча — нито си трениран, нито си ял бой, но ето, аз трябва да те приема като един от войниците ми.
Стрингс сви рамене и не отвърна.
— Рекрутиращият офицер — продължи след малко Ранал, зареял сините си очи към града, — каза, че от самото начало разбрала, че криеш нещо. Странно, според нея това — ти, по-точно — е ценен ресурс, дотолкова, че да предложи да те направя сержант. Знаеш ли защо ми се струва странно?
— Не, сър, но съм сигурен, че ще ми го кажете.
— Защото според мен си дезертьор.
Стрингс се надвеси още над парапета и се изплю във водата.
— Доста хора съм познавал, всички са си имали обяснения и две не са си съвпадали. Но има едно общо нещо между тях.
— И кое е то?
— Това, че никой от тях не е в служебните списъци, лейтенант. Насладете се на гледката.
Обърна се и закрачи към морските пехотинци, изтегнали се на средната палуба. Повечето отдавна се бяха съвзели от морската болест, но нетърпението им да слязат на брега се усещаше. Стрингс седна на дъските и изпружи крака.
— Лейтенантът иска главата ти на тепсия — измърмори един глас до него.
Стрингс въздъхна и притвори очи, вдигнал лицето си към следобедното слънце.
— Какво иска лейтенантът и какво получава не е едно и също, Корик.
— Ще получи тая наша пасмина тука — отвърна мъжът, в чиито жили течеше кръв на Сети, размърда широките си рамене и сплитовете дълга черна коса изплющяха по плоското му чело.
— Практиката е да се смесват новобранци с ветерани — рече Стрингс. — Напук на всичко, което си чул, в този град все пак има оцелели от Кучешката верига. Цял кораб с ранени морски пехотинци и уикци се е добрал тук, както чух. Освен това Ейрънската стража и Червените мечове. Няколко каботажни кораба на морската пехота също са стигнали дотук. Най-после, тук е и флотата на адмирал Нок, макар да допускам, че ще иска да запази силите си непокътнати.
— Че защо? — попита друг новобранец — жена. — Тръгваме на пустинна война, нали?
Стрингс я погледна през рамо. Ужасно млада, напомняше му за друга млада жена, която беше крачила в поход с него преди много време. Потръпна леко и отвърна:
— Адюнктата трябва да е глупачка, за да оголи флотата. Нок е готов да започне възвръщането на крайбрежните градове — можеше да започне още преди месеци. На империята й трябват подсигурени пристанища. Без тях на този континент с нас е свършено.
— Ами — измърмори младата жена, — според това, което чух, тази адюнкта май е точно това, което каза, старче. Благородничка е, нали?
Стрингс изсумтя, но не отвърна нищо и отново притвори очи. Притеснен беше, че момичето може да е право. Но пък Тавори беше сестра на капитан Паран. А Паран се беше доказал в Даруджистан. Най-малкото не беше глупак.
— Между другото откъде си получил този прякор, Стрингс3 — попита младата жена.
Фидлър се усмихна.
— Много е дълго за разправяне, момиче.
Железните й ръкавици тупнаха на масата и вдигнаха прах. Тя смъкна шлема — слугинята вече й носеше голямата халба с ейл, — дръпна стола и се тръшна, с много скърцане на броня и подгизнала от пот подплата между гърдите.
Един уличен хлапак й донесе съобщението. Тикна й в ръката къс зелена коприна с изписаните с дребен изящен почерк малазански думи: „Кръчмата на Танцьора, привечер.“ Лостара Юил беше по-скоро ядосана, отколкото заинтригувана.