7,02 часът.
Редакцията па вестник ,,Ла Република “
В своя офис в редакцията на „Ла Република“ Антонио Латерца се взираше разгневен в двойката телевизори, поставени на една маса точно срещу бюрото му. Pроклетите новинари от телевизионните медии бяха като лешояди. Обикаляха града с бюджети, които надхвърляха осезаемо онова, което един вестник можеше да си позволи, и в момента, в който някоя история се появеше на хоризонта, те сe вкопчваха в нея и я обявяваха за своя, независимо кой беше свършил цялата работа в действителност. Медиите се бяха заели с новината около появата на странника във Ватикана и изцеряванего на папата веднага след като тя се беше превърнала в интересна за обществеността, и оттогава не спираха да я въртят. Шейсет минути на час, всеки час от деня. Бяха насочили камери към всяка порта, стена и прозорец, които водеха до Ватикана. Разполагаха с цяла армия от репортери, които стояха зад обективите и съобщаваха до втръсване, че няма нищо ново за съобщаване, но въпреки това оставаха на мястото си, докато не изникнеше нещо.
Къде, по дяволите, беше Александър Трекио - главният репортер, занимаващ се с църковните въпроси? Латерца му беше дал задача - една от малкото истински истории, които се бяха изпречвали на пътя на Александър, човекът беше направил фарсова журналистическа кариера благодарение на една-единствена, случайна история, преди около две години - и оттогава просто беше залинял. Изчезнал. Латерца се опита да се свърже с него на всеки номер, с който разполагаше. Прати му имейли. По дяволите, даже влезе в туитър и му изпрати съобщение там, тъй като беше изпаднал в пълно отчаяние. Резултатът беше нулев. Александър Трекио беше потънал вдън земя.
Bastardo.
Въпреки всичко... Латерца се усмихна. Разбира се, вече беше прехвърлил случая на друг. Онова, което започна като новина от страница единайсет, бързо се превърна във водеща сензация за първа страница, а Трекио не беше в тази лига дори и в най-добрите си дни. Историята беше на вестника, независимо от опитите телевизията да си припише заслугите.
Това, което накара Латерца да се усмихне, беше фактът, че Александър прекали. Без значение какви бяха отношенията му c Николо Mape, даже собственикът на изданието нямаше да го задържи на работа след провал като този. Съвсем скоро щеше да е на улицата. Латерца щеше да получи удоволствието да го уволни лично. Може би щеше да го направи по туитър, за да бъде още по-оскърбително за репортера. Все пак нямаше значение по какъв начин щеше да му съобщи, важното бе, че Трекио беше пътник.
Точно това, повече от всичко останало, караше Антонио Латерца да вярва в чудеса.
26
7,15 часът.
Североизточен Рим
Александър се стресна и се събуди. Сетивата му очакваха да се натъкнат на добре познатите гледки: неговия минималистичен спален декор или приветливата задушевна обстановка на дневната му. Не очакваха кича от натруфената дневна на Изабела Фиеро. Мебелите на лелята на Габриела бяха живи антики, които сами по себе си направо „пищяха“, че собственикът на тази къща за последно бе пазарувал през 1965 година, и нямаше нито една повърхност, която да не е покрита в дантела или в цветни тапети на маргаритки, както и в нощни лампи на цветя. Всичко това беше брутална флорална атака върху дезориентирания му ум.
Спомените на Александър бързо се завърнаха - преследването от снощи, пристигането им в къщата на лелята на Габриела в 1,30 часа, изоставянето на изпотрошения фиат и придвижването им към североизточния край на града с метрото. Изабела Фиеро беше на гости на по-голямата си сестра и като назначен уредник и градинар по времето на нейното отсъствие, Габриела имаше пълен достъп до къщата ѝ. Бабешката страна беше убежището им и със светкавичното завръщане на паметта на Трекио остарелият декор започна да му се струва приветлив и приятен.
Приветлива му се стори и мисълта да свърши нещо полезно.
Александър извади лаптопа от раницата, вкара донгъла[27] и се зае с работата си. Лицето на главния им преследвач не го напускаше - натрапчиво, спокойно, студено, непреклонно. Тре- кио беше наясно, че не разполага с нищо, което може да му подскаже кой е този мъж. Единственото, което беше видял от него, беше лицето му, и то докато се опитваха да се измъкнат. Едва зърна втория преследвач. Нямаше за какво да се хване.
27
Донгъл - малко периферно устройство, свързващо се с компютър, за да удостовери правото на ползване на някакъв софтуер. Без него съответният софтуер работи в демонстрационен режим. — Б. пр.