- Нищо?
- Абсолютно нищо. Нито зелени пасища, нито бели облачета, нито разхождащи се насам-натам светци. Просто нищо.
Заместник-комисарят знаеше, че Катерина се опасява точно от това от момента, в който Дзола се върна от мъртвите. Ако девойката кажеше, че е била в рая или че е минала през Перлените порти[34] с онзи човек, то тогава планът им щеше да се провали.
- Става по-интересно - добави Д’Антонио.
- По-интересно?
- Спомня си единствено някаква смътна, неясна светлина. И някакви звуци, които не може да определи. Фонови звуци.
От другата страна на линията последва дълга пауза. Но след няколко секунди Катерина усети накъде клони полицейският комисар.
- Звуци, които може... които може да са били произведени например от медицинско оборудване? Аморфна бяла светлина, излъчвана от флуоресцентни лампи?
- Не каза.
- Но...
- Но може и така да е. - Д’Антонио се усмихваше. - Напълно е възможно, мамка му.
- В такъв случай няма защо да се тревожим от Абигайл Дзола. - Заместник-комисарят можеше да усети удоволствието, дори облекчението в гласа на Катерина. - Остави я да говори за преживяването си колкото си иска. То ще съвпадне чудесно с всичко останало, което сме подготвили.
- Не можехме да очакваме по-добро стечение на обстоятелствата, дори да ѝ бяхме написали сценарий.
46
12,46 часът.
„Кафе Барберини“
Кардинал Риналдо Трекио се разположи в средата на пейката срещу Александър и Габриела и докато го правеше, се оглеждаше във всички посоки, все едно се страхуваше някой да не го следи. Човекът въобще не приличаше на принц на Църквата. Със своите сив панталон, риза на сини квадрати и елек без ръкави върху нея изглеждаше по-скоро като изгубения дядо на някой турист. Незабележим, невдъхващ доверие, незапомнящ се.
- Радвам се да те видя, вуйчо.
Александър се пресегна през масата, обгърна китката на човека и я стисна здраво. Мъжете си размениха топли усмивки, които поуспокоиха малко нервите им. Чертите на лицето на Риналдо се отпуснаха, но очите му бяха нащрек.
- Аз също се радвам да те видя, Алекс. - Кардиналът погледна към Габриела. - Ти трябва да си инспектор Фиеро. Удоволствие е за мен да се запознаем. Ще ми се да беше при други обстоятелства.
Инспекторката забеляза, че има нещо странно в държанието на духовника. Та това беше великият кардинал Риналдо Трекио. Знаеше за него, че е бастион на вярата, но зад насилената си усмивка човекът изглеждаше обезпокоен. Не, беше нещо повече от безпокойство. Беше страх.
Кардиналът вдигна малката си чашка и пресуши двойното си еспресо наведнъж. Каймакът му още стоеше върху устните му, когато мъжът се обърна към племенника си.
- Мога само да предположа, доколкото те познавам, Алекс, че си продължил с разследването, въпреки моето предупреждение.
Александър изкриви вежда в знак на съгласие.
- Не можехме да спрем, особено след като онова, което открихме, беше толкова сериозно. А твоето предупреждение не беше конкретно.
Кардинал Риналдо кимна в потвърждение, че това е отговорът, който е очаквал, но не и онзи, на който се е надявал.
- Какво откри?
Александър се облегна в мястото си, гърбът му се отпусна върху зелената изкуствена кожа на пейката.
- Мисля, че е по-добре да караме нещата поред. Все още имам въпроси към теб. Откъде знаеше какво правя? И какви бяха опасенията ти? Защото, ако трябва да бъда честен, адски много лоши неща се случиха.
Да предложи отговори на въпросите, не беше от първостепенна важност за кардинала. Кроткият му нрав и мекото му изражение светкавично се промениха.
- Не, не смятам, че трябва да започнем от тук. Ще стигнем и до това, Алекс, когато му дойде времето. Точно сега искам да ми се довериш. Сега ми кажи какво открихте.
За репортера беше странно да види вуйчо си, чиито черти на лицето му бяха изключително мили - отпусната брадичка и бръчки като на кожена ръкавица - толкова строг. Габриела също забеляза изненадата му и се намеси в разговора.
- Алекс и аз бяхме въвлечени в този случай без право на избор, кардинал Трекио. Двама мъже с оръжия дойдоха в апартамента му, докато бях там. Едва се измъкнахме живи.
Жената набързо припомни събитията от предната вечер.
Кардинал Риналдо повдигна едната си вежда, но Фиеро осъзна, че това не е израз на изненада. Духовникът просто изпитваше съжаление, че това се е случило с племенника му. Мъжът въобще не изглеждаше шокиран от историята ѝ за екзекуции и предумишлени убийства, което накара стомаха ѝ да се свие на топка.