Но Мелисент не искаше нито една от двете роли. На нея й допадаше идеята да стане богиня на любовта, за това беше и учила.
Не получи кой знае каква помощ от родителите си. И двамата смятаха, че богините на любовта се ползват с твърде лоша слава, пък и без туй всичкото това нямаше смисъл, защото в момента нямаше работа за никакви богини. Земята ги беше надраснала тия работи, ако не броим няколкото първобитни племена, всекидневно обработвани от Адвентистите на Седмия ден, които скоро щяха да се поддадат на могъщите чарове на неосъществения монотеизъм.
— Не виждам какво всички се прехласват толкова по тоя монотеизъм — сумтеше татенцето. — Тия човеци се държат така, сякаш е нещо кой знае какво. Докато всъщност той си е толкова старомоден, колкото и политеизмът. Ехнатон се пробва и не стана. Това монотеизмът на никого не е свършил работа. Не виждам що човеците така се прехласват по него.
— Тия моди бързо се прихващат — забеляза мама. — Може пък да го израстат с времето.
— Надявам се — рече татко. — Всичкото това вече почна да ми писва.
Мелисент израсна в тази къща, изолирана от всички останали млади богове и богини, защото техните бяха сноби и не щяха да се мешат с хора от по-долно потекло.
Тя и семейството й си живееха затворено. Не си общуваха кой знае колко и с роднините. По-голямата част от тия роднини бяха примитивни богове на природата и остаряването не им се беше отразило добре. Всъщност, бяха съвсем изкуфели и сега повечето обитаваха многобройните домове за богове, пръснати из цялото Царство на боговете.
Това беше всичко, което Мелисент знаеше за семейството, докато един ден у тях не се отби млад и хубав бог. Каза, че името му било Ариман и че се падали втори братовчеди по майчина линия.
30
Новият бог постепенно успя да си спечели благоволението на семейството. Бащата го харесваше, защото Ариман с голямо удоволствие седеше край огъня до късна вечер и слушаше разказите на Симус за войните, които бе водил в древността. Винаги се държеше уважително, беше ученолюбив, почтителен и ласкател. Че как да не го харесаш?
А по-подозрителната от съпруга си Маргарет непознатият успя да спечели с възторжените си отзиви за нейния пудинг със стафиди и почитанията, които поднасяше на нейната красота и родословие.
Да, съмнение май нямаше: той беше един приятен млад бог, а семейството се надяваше да омъжи щерка си изгодно — можеше да случат на нещо къде-къде по-лошо от този спретнат, сладкодумен младеж Ариман. Той дори като че имаше сериозни намерения…
О, не че беше споменавал нещо за брак, поне не пряко, но те родителите ги разбират тия работи. Младите богини — също. И така, когато Ариман помоли за разрешение да заведе Мелисент на някакъв специален купон на Земята, купон в чест на някакъв нов пророк-човек, родителите склониха да дадат съгласието си. Не че на Мелисент то наистина й беше нужно.
И така, потеглиха към Земята, хубавата синьо-зелена планета с всичките ония бели облачета. Много векове бяха изминали, откакто Мелисент за последен път беше виждала Земята и тя й се стори много хубава. За случая беше облякла класическа туника от плисиран бял лен с оголено рамо — същинска Джаки О[2], а косата й бе вдигната нагоре в купчина къдрици. Приличаше на младата Артемида, всъщност изглеждаше по-добре от младата Артемида, защото Артемида винаги си е била заядливка и това проличаваше в съвършените й млади черти. Надувка, ама надувка — Артемида де, разбира се, не Мелисент.
Част четвърта
31
Когато Ариман и Мелисент пристигнаха, купонът в къщата на Артър се вихреше с пълна сила. Всичките богове се бяха изпонапили и се държаха много по-отвратително от обикновено, ако това изобщо беше възможно. Гегоман ревеше някаква стара бойна песен, а Шанго му акомпанираше на бонгосите на Артър. Луума си беше метнала една щора от прозорец и обикаляше важно-важно, твърдо убедена, че подобно нещо за първи път хрумва на някого. Сами беше зад бара и наливаше питиетата с доволния вид на човек, знаещ, че стои в основата на най-великото нещо, споходило Земята от изкуственото осветление насам. Имаше и две-три местни фльорци от кръчмарския контингент на Таити Бийч, които очевидно си мислеха, че с боговете е почти също толкова забавно, колкото и с тираджиите. Уредбата дънеше знаменития канкан от «Орфей в ада» от Офенбах — любимото парче на Лийфи, с уникалната си комбинация от класика и лекичка нецензурност.