Сега цареше гробна тишина, нарушавана само от плискането на водата по бордовете на кораба и глъчката от наближаващите тъмни галери.
– Вестители на смъртта – прошепна рицарят.
Капитанът го чу и се обърна.
– Защо толкова много? – попита той объркан. – Сякаш са знаели, че сме тук.
Рицарят нахлузи ризницата и закопча кожения колан за меча на кръста си.
– Какъв е товарът ти?
Капитанът сви рамене.
– Пътници, плодове, мехове с вино, някой и друг топ плат.
– И няма никакво съкровище?
Капитанът се усмихна ехидно и продължи да оглежда небето за вятър, но златистият блясък на слънцето сякаш се подиграваше с тревогата му. Рицарят погледна галерите – издължени, черни и хищни. На палубите им зърна струпани мъже с жълти памучни кафтани и бели чалми. Той замръзна и присви очи.
– Мамелюци!
Момчето вдигна поглед.
– Какво, господарю?
– Свети мощи! – възкликна рицарят. – Защо елитни бойци, каймакът на армията на халифа, преследват с галери кораб, който кара само вино и плодове?
Момчето го погледна безмълвно и рицарят го потупа по главата.
– Стой близо до мен – прошепна той. – Стой до мен и ако падна, не показвай страх. Това е най-добрият ти шанс да оцелееш.
Галерите приближиха и рицарят усети зловонието на стотиците потящи се роби, които гребяха. Чу заповедите на капитана-мавър, отсечената арабска реч се носеше ясно над водата. Греблата проблясваха като стотици копия, докато галерите обграждаха застиналия в безветрието кораб. Едната застана откъм кърмата, друга – откъм носа, а третата и четвъртата – от двете му страни. Капитанът на "Сейнт Марк" изтри потното си лице с ръкава на жакета си.
– Може да не ни нападнат – прошепна той. Обърна се и рицарят видя облекчение в очите му. – Искат да говорим.
Пъргав като маймуна, капитанът отново се качи на кърмата. Галерата откъм левия борд се приближи и рицарят видя ярките дрехи на група маври... Един от тях обкрачи борда на галерата.
– Това "Сейнт Марк" от Фамагуста ли е? – извика той.
– Да – отвърна капитанът. – Превозваме само пътници и сухи плодове. Има мир – каза той умолително. – Халифът ви положи клетва.
Мавърът се хвана за две вдигнати гребла, за да се задържи.
– Лъжеш! – изкрещя той. – Носите съкровище, плячкосано от нашия халиф! Предайте го и ни оставете да претърсим кораба за крадеца.
– Нямаме съкровище – изхленчи капитанът.
Мавърът скочи долу. Махна рязко с отрупаната си с пръстени ръка и излая някаква заповед. Капитанът на "Сейнт Марк" се обърна към рицаря и го погледна отчаяно. В същия миг той и кормчията паднаха под дъжда стрели, изсипал се от галерите. Рицарят се усмихна, спусна наличника на шлема си и придърпа момчето по-близо. После сграбчи двуострия си меч и опря гръб на мачтата.
– Да – прошепна той, – днес е хубав ден за умиране.
Литаврите на галерите надвиваха шума от битката, дрънчаха цимбали, отекваха гонгове. Генуезките стрелци на търговския кораб даваха всичко от себе си, но галерите доближиха и освирепели от опиум бойци в жълти кафтани заляха палубите на "Сейнт Марк". Тук-там поклонници и търговци се биеха и умираха на малки групи. Единици се опитваха да избягат в тъмните помещения отдолу; мамелюците ги преследваха и кръвта се стичаше като вода през насмолените дъски на кораба. Но истинската битка се вихреше край мачтата, където стоеше рицарят, леко разтворил крака. Големият му меч косеше във въздуха, докато кръвта стигна до глезените му и следващите нападатели се хлъзгаха, докато се опитваха да се приближат. Момчето стоеше до него с лице, грейнало от възбудата от битката, и крещеше окуражително, но никой не би могъл да устоява вечно на такава сила. Скоро боят свърши и галерите се отдалечиха, отрупани с пленници и плячка. Сред пламъците, които ближеха корпуса му, "Сейнт Марк" бавно се понесе със засилващия се бриз, докато се превърна в искряща погребална клада. Когато падна мрак, той вече беше потънал. Тук-там на повърхността още плаваха трупове – единствената следа, че Убийството беше минало оттам.
Убийствен вятър донесе снега в Лондон с пронизващо ледени пориви. Отначало снежинките бяха малко, но после снегът заваля обилно, покривайки раните на тъжния град. Хронистите в манастирите в покрайнините на Лондон се опитваха да сгреят студените си пръсти, докато седяха в мразовитите си скриптории и пишеха, че ужасното време е Божие наказание за града.
Божие наказание или не, снегът продължаваше да засипва вонящите улици и купищата изпражнения по бунищата край Темза, където труповете на речни пирати, увиснали на ниските бесилки, се вкоравиха и почерняха, докато реката замръзваше. През този суров декември убийственият мраз се промъкна в града като убиец, за да отнеме живота на просяците, сгушени в дрипите си. Прокажените, седнали в собствените си нечистотии край Смитфийлд, плачеха и стенеха, докато студът хапеше откритите им рани. Откриваха стари, наплескани с червило проститутки със замръзнали лица, вледенени и мъртви на някой ъгъл на Кок Лейн. Улиците бяха пусти, дори плъховете не можеха да се хранят, защото огромните купчини боклук и откритите канавки, които минаваха по средата на всяка улица и обикновено бяха пълни с човешки отпадъци, сега бяха покрити с твърд като камък лед.