Выбрать главу

Ателстан си пое дълбоко дъх и се прекръсти, заричайки се, че ще се съсредоточи върху тайнството на литургията, а не върху злото в гробището отвън.

Сър Джон Кранстън, коронер на град Лондон, стоеше на уличката Блайнд Баскет, близо до Пуър Джуъри. Канавката се врязваше като ледено острие между гърбовете на надвисналите къщи. Добрият коронер потропа с крака и духна върху пръстите си в ръкавици в напразен опит да ги стопли.

– Дръж факела по-високо! – извика той на писаря на градския съвет.

Кранстън огледа мъжете край себе си – тъмни силуети в слабата светлина, а после вдигна очи към закрития с капак прозорец на мрачната, занемарена къща. Запази най-отровния си поглед за Люк Венабълс, съветникът, отговарящ за този район, който го беше измъкнал от топлото легло. Сър Джон обичаше да си поспива, особено след напрегната седмична работа. Преди два дни беше отишъл в църквата "Сейнт Стивън" в Уолбрук, за да огледа трупа на Уилям Кларк, покатерил се на камбанарията, за да търси гнездо на гълъб. Пълзейки от греда на греда, идиотът се беше подхлъзнал, паднал и умрял на място. Кранстън беше отсъдил, че гредата е виновна и беше наложил глоба от четири пенса на ядосания викарий. Вчера Кранстън беше ходил в Уест Чийп, за да огледа трупа на Уилям Панър, кожар, когото бяха открили проснат на земята край Кондюит. Панър беше проявил глупостта да иде при лекар с някакво заболяване, незнайно какво. Разбира се, бяха му сложили пиявици и му бяха източили толкова кръв, че горкият нещастник беше припаднал на път към къщи и беше умрял на място.

Кранстън прехапа устна и отново потропа на вратата. Но не само работата го отегчаваше, имаше още нещо: любимата му съпруга Мод не беше искрена с него и Кранстън подозираше, че тя крие някаква ужасна тайна. Сър Джон обичаше силно жена си и не можеше да устои на удоволствията на спалнята, но напоследък, когато се сгушеше до нея, тя го отблъскваше. Беше го отблъснала и предната нощ, хлипайки в мрака, не му обясни причината и не го остави да я утеши. А сега този идиот Венабълс го беше извел рано-рано на студа, за да влезе насила в тази загадъчна къща. Кранстън отново потропа на вратата, но нямаше отговор, чуваха се само тихите ругатни и потропването на спътниците му.

– Е – обърна се Кранстън към съветника, – кажи ми пак какъв е проблемът.

Венабълс познаваше сър Джон и тревожно огледа обрамченото му с бакенбарди червендалесто лице, леденосините очи и смръщено чело под голямата кожена шапка. Знаеше, че коронерът е добър човек, но ядосаше ли се, се превръщаше в истински дявол. Съветникът посочи стърчащия над вратата счупен прът, на който някога са били привързани зелени клонки, за да показват, че тук се поднася ейл.

– Ето фактите, сър Джон. Собственик на къщата е Саймън де Уиксфорд. Кръчмата е негова. Нямаше роднини, само един слуга – Роджър Дроксфорд. Преди осем дни господар и прислужник се скарали жестоко и скандалът продължил цял ден. На шести декември слугата Роджър отворил кръчмата както обикновено, наредил пейките и продавал вино, но Саймън изобщо не се появил. На другия ден съседите попитали Роджър къде е господарят му. Той отговорил, че Саймън заминал за Уестминстър, за да уреди някакви дългове – Венабълс изду бузи и се обърна към една от фигурите в сянката зад него.

– Разкажи на сър Джон останалото.

– Преди четири дни... – започна съседът, дребен мъж, увит в няколко пласта дрехи.

Кранстън виждаше само чифт уплашени очи и сополив нос над шала.

– По-високо! – изрева той. – Махни шала от устата си.

– Преди четири дни – продължи мъжът, подчинявайки се незабавно на сър Джон – видяхме Роджър да излиза оттук с вързоп вещи на гърба. Мислехме, че бяга, но той отишъл при един съсед, Хамо готвача, казал му, че тръгва да търси господаря си Саймън и му дал ключа, за в случай, че Уиксфорд се върне внезапно. Снощи – продължи той, покашляйки се, за да прочисти гърлото си – друг кръчмар, Франсис Богет, дошъл да прибере дълга си от мастър Саймън.

– Давай, давай! – прекъсна го Кранстън.

– Богет влязъл в къщата – намеси се съветникът, – но не открил и следа от Саймън или слугата му, затова си взел три бъчви бира срещу дълга.

– Как е влязъл? – рязко попита Кранстън.

– Готвачът Хамо му дал ключа.

Сър Джон стисна устни.

– Богет да бъде глобен пет пенса за влизане в чужда къща, а готвачът – два пенса като негов съучастник – той погледна гневно съветника. – Носиш ли ключа?

Венабълс кимна. Кранстън щракна с пръсти и съветникът му го подаде. Коронерът се изправи в цял ръст.

– Като коронер на този град – заяви той тържествено, – предвид загадъчните събития, за които бях уведомен, преценявам като законно влизането ни в тази къща, за да потърсим истината. Мастър съветник, вие ще ме придружите.