Свещеникът пристъпи по-близо, долавяйки внезапната промяна на настроението в стаята. Филипа се бе изправила и притискаше юмрук до устата си. Останалите бяха напрегнати, но неподвижни като статуи.
– Името ти не е Парчмайнър, нали? – излая Кранстън.
Ателстан пристъпи още по-близо.
– Кой си ти? – тихо попита той. – Марк Бъргиш?
На лицето на младежа проблесна усмивка и той опита да се защити.
– Що за глупост е това? – попита той рязко. – Филипа, познавам те от две години. Аз съм от Бристъл. Сестра ми живее там. Ще пристигне след няколко дни.
Ателстан поклати глава.
– Не, няма, младежо. Пътят е затворен – във всяко отношение. Освен това – продължи той – още не си ни разказал за белезите на китките ти.
Младият мъж отмести поглед.
– Дълго време носех гривни – излъга той хладнокръвно.
– Това са глупости! – намеси се Филипа. – Нима ще обвините Джефри в убийството на баща ми?
– Точно така – заяви Ателстан.
– Но някой се е изкатерил по стената!
– Не, не е вярно – свещеникът погледна Колбрук. – Мастър помощник-комендант, готово ли е всичко?
Колбрук примигна нервно и кимна.
– Тогава да започваме – нареди Кранстън. – Мастър Колбрук, имаш ли стражи и стрелци в коридора и долу?
– Да, сър Джон.
– Добре. Нека наблюдават всички. Ако някой се опита да избяга, убийте го.
Начело с Кранстън те излязоха от стаята, слязоха по стълбите, пресякоха вътрешния двор, насочвайки се към самотния и мрачен Северен бастион. Влязоха и спряха в преддверието, където двамата войници ги очакваха. На отсрещната стена имаше дъска с метални куки, от които висяха ключове.
– И тъй – каза Ателстан на пазачите, – на сутринта, когато сър Ралф е бил открит мъртъв... Разкажете ми пак какво се случи.
Един от войниците направи гримаса.
– Заведох младия Парчмайнър горе – каза той. – Не, първо взех ключа от куката. Заведох го горе. Отключих вратата към коридора, пуснах го, заключих и слязох.
– И после?
– Ами – прекъсна го вторият войник – чухме мастър Джефри да вика сър Ралф.
– Какво стана после? – попита Ателстан.
– Той се върна и почука на вратата – човекът посочи към горната площадка на стълбите. – Отключихме я, той слезе и отиде да повика помощника.
– Не – прекъсна го Ателстан. – Имало е и още нещо или поне така ни казахте.
Войникът почеса наболата си брада.
– А – обади се другарят му, – сещам се. Младият Джефри каза, че лично ще събуди сър Ралф и ние му дадохме ключа. Той се качи горе, явно размисли, защото пак слезе, върна ключа и отиде да търси мастър Колбрук.
– Добре – усмихна се Ателстан. – Сега, сър Джон, ще повторя действията на Парчмайнър.
Той хвърли бърз поглед на младежа, чието лице беше бледо, а присвитите му очи гледаха зорко. Мистрес Филипа го гледаше като дете, което не може да си обясни неочакваната промяна в поведението на родител. Сър Фулк и капеланът изглеждаха слисани, но Ателстан забеляза, че немият Растани се беше доближил до Парчмайнър и ръката му беше близо до ножа в капията.
– Милорд коронер – каза доминиканецът, – преди да продължим, всички трябва да предадат оръжията си с изключение на мастър Колбрук.
Чуха се слаби протести, но Кранстън повтори нареждането на Ателстан и ножовете и мечовете със звън се струпаха в неспретната купчина на пода.
– Да не губим повече време – каза Ателстан. – Сър Джон, ще започнеш ли да броиш?
Ателстан кимна на един от пазачите.
– Отключи горната врата.
Кранстън започна да брои на висок глас, когато свещеникът тръгна нагоре. Вратата се отвори и заключи зад него. Кранстън спря за няколко секунди на числото 20, когато чу, че Ателстан вика името на сър Ралф, после продължи. Беше малко след 50, когато чу Ателстан да тропа на вратата. Един от пазачите изтича и отвори. Свещеникът се появи и слезе по стълбите след войника.
– Сега – извика Ателстан – искам ключа за стаята на сър Ралф!
Той взе един ключ от куката, измина половината път до стълбите, поклати глава и се върна.
– Като си помисля – каза, – най-добре да повикаме мастър Колбрук – после върна ключа на войника. – Кажи ми, забавих ли се повече от младия Джефри?
– Не, почти колкото него. Той се забави малко повече в коридора, но не много.
Сър Фулк си проби път напред.
– Какво означава всичко това? – попита той.
Ателстан се усмихна.
– Сега ще ви покажа. Мастър помощник, отвори вратата горе и нека всички влезем.
Колбрук изтича да отвори вратата и всички го последваха по студения сводест коридор. Помощникът отключи стаята на Уитън и те го последваха. Сър Фулк изруга. Филипа извика рязко. Стаята беше леденостудена, капаците – широко разтворени, а възглавницата върху леглото беше жестоко разрязана и гъшите пера се показваха от нея, като зловещо напомняне за убийството на сър Ралф.