Пърси не издържа на гледката и сведе поглед. Видя, че на коленете й има древен щит — захабено парче от дърво и бронз, на което бе нарисувана самата Ахлида, която държеше щит със същото изображение, което продължаваше до безкрайност и ставаше все по-малко и по-малко.
— Този щит — прошепна Анабет. — Мислех, че е само мит.
— О, не — зарида старицата. — Това е щитът на Херкулес. Той ме нарисува на него, за да съм последното нещо, което враговете му виждат. Богинята на Страданието.
Тя се закашля толкова силно, че Пърси усети болка в собствените си гърди.
— Все едно Херкулес познава страданието. Дори не ме нарисува като хората…
Пърси преглътна. Срещата на приятелите му с Херкулес на Гибралтар не бе минала много добре. Бяха си разменили доста обиди и заплахи, а накрая полетяха и ананаси.
— Какво търси щитът му тук? — попита Пърси.
Богинята го загледа с влажните си млечнобели очи. Кръв покапа от бузите й и обагри парцаливата й рокля.
— Вече не му трябва, не смяташ ли? Дойде тук, след като смъртното му тяло изгоря. За да напомня, че никой щит не е достатъчен. В крайна сметка страданието достига всички. Дори Херкулес.
Пърси приближи Анабет. Опита се да си спомни защо са тук, но го заля вълна отчаяние, която му пречеше да мисли. След като чу думите на Ахлида, вече не му бе странно, че е изподрала бузите си. Богинята излъчваше аура на чиста болка.
— Боб — каза Пърси, — не трябваше да идваме тук.
Скрито на сигурно място в униформата на титана, котенцето измърка в знак на съгласие.
Боб се размърда нервно, все едно Малък Боб го драска под мишницата.
— Ахлида контролира Мъртвешката мъгла — настоя той. — Може да ви скрие.
— Да ги скрия? — изграчи Ахлида. Пърси не бе сигурен дали се смее, или се е задавила. — Че защо ми е да го правя?
— Трябва да стигнат Портите на Смъртта — отвърна Боб, — да се върнат в света на смъртните.
— Невъзможно! — излая Ахлида. — Армиите на Тартара ще ги намерят. Ще ги убият!
Анабет завъртя острието на костения си меч. Пърси трябваше да признае, че е красива като варварска принцеса.
— Значи от Мъртвешката мъгла полза няма — реши тя.
Богинята оголи изпочупените си жълти зъби.
— Нямало полза! Коя си пък ти?
— Дъщеря на Атина. — Анабет прозвуча смело. Само тя си знаеше какво й е коствало това. — Не съм минала половината път през Тартара, за да ми бъде съобщено, че няма смисъл, при това от някаква низша богиня.
Прахта в краката им се разклати. Мъглата се завихри около тях със звук, подобен на предсмъртен вопъл.
— Низша богиня? — Ахлида заби нокти в щита на Херкулес. — Когато титаните се появиха, аз вече бях стара, невежо девойче такова! Когато Гея се пробуди, аз вече бях тук. Самият живот е нещастие. Родена съм от най-древните богове, Хаоса и Нощта. Бях…
— Да, да — прекъсна я Анабет. — Скръбта и нещастието, схванах. Нямаш обаче силата да скриеш двама герои с Мъртвешката мъгла и както казах, от теб полза няма.
— Ъъ, Анабет — прокашля се Пърси.
Тя го погледна предупредително, сякаш за да му подскаже да й съдейства. Той осъзна, че тя вероятно е ужасена, но няма избор. Това бе единственият им шанс да накарат богинята да се размърда.
— Исках да кажа, че Анабет е права — продължи Пърси. — Боб ни доведе дотук, понеже сметна, че можеш да помогнеш. Но явно ти си заета да гледаш собствения си щит и да ревеш. Не мога да те обвинявам. Отива ти.
Ахлида зарида и погледна обвинително към титана.
— Защо си ми довел тези невъзпитани деца?
Боб отвърна с нещо средно между ръмжене и стенание.
— Мислех… смятах…
— Мъртвешката мъгла не е измислена, за да ви помага! — кресна Ахлида. — Тя обвива душите на смъртните в страдание, когато преминават в Подземния свят! Тя е дъхът на самия Тартара, издиханието на смъртта, въздишката на отчаянието!
— Страхотно — отвърна Пърси. — Можем ли да си поръчаме две порции от нея?
— Поискай нещо по-смислено — изсъска Ахлида. — Аз съм богиня и на Отровите. Мога да ви даря с бърза и безболезнена смърт, което е много по-добър вариант от гибелта, към която сте се запътили и която ви очаква в сърцето на Ямата.
Пурпурни цветя разцъфтяха в прахта около богинята, а въздухът се изпълни със сладникаво зловоние.