— Кучо грозде — предложи Ахлида, — бучиниш. Беладона, стрихнин. Могат да разтворят вътрешностите ви, да изпарят кръвта ви.
— Много мило — отвърна Пърси, — но аз вече се натрових предостатъчно за един подвиг. Сега кажи можеш ли да ни скриеш в Мъртвешката мъгла, или не?
— Да, това ще е забавно — добави Анабет.
— Забавно? — присви очи богинята.
— Разбира се — отговори Анабет, — представи си какво злорадство те чака, ако се провалим и загинем в адски мъки. Ще има да ни натякваш цяла вечност, задето не сме те послушали.
— Ако пък спечелим — добави Пърси, — помисли си колко страдание ще причиниш на чудовищата тук долу. Смятаме да затворим Портите на Смъртта. Това ще предизвика ред сълзи и ред сополи сред армиите на Гея.
Ахлида се замисли.
— Страданието наистина ме забавлява — призна тя. — Сълзите и сополите още повече.
— Значи го решихме — заключи Пърси. — Направи ни невидими.
Ахлида се изправи и захвърли щита на Херкулес, който смачка няколко отровни цвята.
— Не е толкова просто — рече богинята. — Мъртвешката мъгла идва тогава, когато си най-близо до смъртта. Тогава светът избледнява.
Устата на Пърси пресъхна.
— Ясно… ще ни скрие ли обаче от чудовищата?
— О, да — отвърна Ахлида. — Ако оцелеете, ще можете да минете незабелязани покрай армиите на Тартара. Това, разбира се, е невъзможно, но щом сте го решили, идвайте. Ще ви покажа пътя.
— Пътя накъде? — попита Анабет.
Но богинята вече бе тръгнала в мъглата.
Пърси се обърна към Боб, но титанът бе изчезнал. Как можеше един триметров човек с толкова шумна котка да изчезне просто така?
— Хей! — викна Пърси към Ахлида. — Къде е приятелят ни?
— Той не може да мине по този път — отвърна богинята. — Не е смъртен. Хайде, глупачета. Елате да вкусите от Мъртвешката мъгла.
Анабет въздъхна и хвана ръката му.
— Е… какво толкова лошо може да стане?
Въпросът бе толкова нелеп, че Пърси се разсмя, макар ребрата да го заболяха от това.
— Да, следващия път наистина трябва да отидем на пикник в Нов Рим.
Последваха следите на богинята през отровните цветя и потънаха в мъглата.
XLVII. Пърси
Боб липсваше на Пърси.
Бе свикнал с присъствието на титана, който осветяваше пътя им със сребърната си коса и страховитата си бойна метла. Сега единственият им водач в Тартара бе мършавата богиня с комплекс за малоценност.
Докато се препъваха през прашното поле, мъглата стана толкова плътна, че Пърси трябваше да потисне импулса да размаха ръце. Единствената причина, поради която успяваше да следи пътя на Ахлида, бяха отровните цветя, които никнеха след всяка нейна крачка.
Пърси прецени, че ако все още вървят по тялото на Тартара, вече са стигнали петата му — груба и неравна повърхност, по която растяха само най-отровните растения.
Продължиха нагоре по долната част на ходилото, докато не стигнаха това, което заприлича на Пърси на палец. Мъглата се разсея и те се намериха на полуостров сред абсолютен мрак.
— Ето че пристигнахме — каза Ахлида, след което се обърна към тях и ги погледна злобно. Кръвта от бузите й покапа по роклята. Воднистите й очи освен подпухнали изглеждаха и пълни с някакво странно вълнение. Можеше ли нещастието да се вълнува?
— Ами… страхотно — отвърна Пърси. — А къде сме всъщност?
— На ръба на абсолютната гибел — отвърна Ахлида. — Там, гдето Нощта среща Тартара.
Анабет погледна отвъд ръба.
— Мислех, че няма нищо под Тартара.
— Има и още как — изкашля се Ахлида. — Дори Тартара е трябвало да се надигне отнякъде. Тук е ръбът на пълния мрак, в който живее майка ми, а отдолу е владението на баща ми, първичният Хаос. Тук сте по-близо до нищото от който и да е било смъртен. Не го ли усещате?
Пърси я разбра. Бездната сякаш ги притегляше и изсмукваше кислорода от дробовете и кръвта му. Погледна към Анабет и видя, че устните й са посинели.
— Не можем да останем тук — каза той.
— Наистина не можете! — отвърна Ахлида. — Но кажете, не усещате ли Мъртвешката мъгла? Дори сега тя е между вас. Вижте!
Бял дим се събра около краката на Пърси и се усука около него до коленете му. Внезапно той осъзна, че пушекът не го обкръжава, а излиза от него. Цялото му тяло се разтваряше. Вдигна ръце и ги почувства безплътни и немощни. Не бе сигурен колко пръсти има. Надяваше се да са все още десет.