Той се обърна към Анабет и едвам сподави вика си.
— Изглеждаш…
Но не можа да довърши.
Изглеждаше му мъртва.
Кожата й бе жълтеникава и висеше на торбички под очите й. Красивата й коса напомняше на паяжина. Изглеждаше все едно е била натикана в мавзолей десетилетия наред и се е съсухряла като мумия. Когато се обърна към него, чертите й се скриха в мъглата.
Кръвта на Пърси се смрази.
С години се бе страхувал, че Анабет ще умре. Това бе рискът да си полубог. Повечето нечистокръвни не доживяваха до старини. Винаги съществуваше опасността следващото чудовище да е последното. Но да види Анабет такава му причини ужасна болка. Предпочиташе да застане срещу течението на реката Флегетон, да бъде нападнат отново от араите или да го стъпчат гиганти.
— О, богове — изплака Анабет. — Пърси, изглеждаш…
Пърси погледна ръцете си. Видя само кълбета бяла мъгла, но предположи, че на Анабет й изглежда като труп. Направи няколко крачки, но бе трудно. Тялото му бе някак рядко, като направено от хелий и захарен памук.
— Изглеждал съм и по-хубаво — реши той — и ми е трудно да се движа. Но съм добре.
— Съвсем определено не си добре — изцъка с език Ахлида.
— Но сега няма да ни видят, нали? — намръщи се Пърси. — Ще можем да стигнем Портите на Смъртта?
— Може би — отвърна богинята, — ако доживеете дотогава. Но няма.
Ахлида разпери разкривените си пръсти. Отровни бурени разцъфтяха по ръба на ямата — бучиниш, кучо грозде и олеандър, които плъзнаха към краката на Пърси като смъртоносен килим.
— Виждаш ли, Мъртвешката мъгла не е проста дегизировка. Тя е ниво на съществувание. Не може да бъде дарена, ако не последва смъртта.
— Това е капан — разбра Анабет.
— Нима не очаквахте да ви предам? — изсмя се богинята.
— Очаквахме — отвърнаха Пърси и Анабет заедно.
— Значи не е капан. По-скоро неизбежност. Каквато е и самото нещастие. Болката е…
— Да, схванах — изръмжа Пърси. — Да минем направо към битката.
Той изтегли Въртоп, но острието бе като направено от дим. Когато замахна към Ахлида, мечът само повя като хладен бриз.
Съсипаната уста на богинята се разтегли в крива усмивка.
— Пропуснах ли да ви спомена? Вече сте само мъгла, сянка пред смъртта. Може би, ако имахте време, щяхте да се научите да контролирате новата си форма. Но вие нямате време. Опасявам се, че битката ви със Страданието съвсем няма да е оспорвана.
С тези думи ноктите й се удължиха, а устата й се разтвори, внезапно изпълнила се с остри животински зъби.
XLVIII. Пърси
Ахлида се стрелна към Пърси и за част от секундата той си помисли:
Голям праз, нали съм от пушек. Няма как да ме докосне.
В следващия миг си представи мойрите на Олимп, който се смеят:
Мечтай си, балък!
Ноктите на богинята одраха гърдите му и го изгориха като вряла вода.
Пърси залитна назад, но не бе свикнал с пушечната си форма. Краката му се движеха твърде бавно, а ръцете му бяха като от салфетки. В отчаянието си той хвърли раницата си към нея, като си помисли, че тя ще придобие плътност, след като я пусне. Не му провървя и раницата падна с тихо тупване.
Ахлида изръмжа и се приведе за скок. Вероятно щеше да отхапе лицето на Пърси, ако Анабет не я бе нападнала с крясък право в ухото й:
— ХЕЙ!
Ахлида потръпна от звука и се обърна към момичето, след което понечи да я разкъса.
Анабет обаче се движеше по-бързо от Пърси. Може би не се чувстваше толкова пушечна, а може би просто бе по-добре обучена в битките. Все пак живееше в лагера на нечистокръвните от седемгодишна възраст. Сигурно бе имала часове, на каквито Пърси не бе успял да присъства — като например: „Как да се бием, ако сме направени от пушек?“.
Анабет направи кълбо и мина между краката на богинята, след което замахна към глезените й. Ахлида се обърна и отново атакува с нокти, но Анабет ги избегна като матадор.
Пърси бе толкова смаян, че изгуби няколко безценни секунди. Той остана зяпнал в мъртвешката Анабет, която бе забулена в мъгла, но се движеше с обичайните си бързина и увереност. Тогава се сети защо го прави — за да му спечели време. Това означаваше, че Пърси трябва да помогне.