— Пърси! — извика Анабет.
Бе отстъпила до ръба на скалата, макар отровата вече да не я преследваше. Изглеждаше ужасена. На Пърси му отне известно време, за да разбере, че се страхува от него.
— Спри — помоли тя дрезгаво.
Но той не искаше да спира. Искаше да удуши тази богиня, да види как се дави в собствената си отрова. Да прецени колко нещастие може да понесе Нещастието.
— Пърси, моля те… — Лицето на Анабет все още бе бледо и мъртвешко, но очите й бяха живи както винаги. Тревогата в тях погаси гнева на Пърси.
Той се обърна към богинята и пожела отровата да отстъпи назад, да й остави пътечка, по която да избяга.
— Махай се! — кресна й той.
За измършавял труп Ахлида можеше да се движи изненадващо бързо. Тя се заклатушка по пътеката, падна по очи, след което отново се изправи и се отдалечи с ридания.
Когато потъна в мрака, отровите изчезнаха. Растенията станаха на прах, който вятърът издуха.
Анабет се запрепъва към него. Изглеждаше като мъртвец, забулен в мъгла, но когато стисна ръцете му, той разбра, че е истинска.
— Пърси, моля те — заплака тя. — Някои неща не бива да бъдат контролирани. Моля те.
Цялото му тяло излъчваше сила, но гневът си бе отишъл. Строшеното стъкло в него се събра отново.
— Добре — обеща той, — няма.
— Трябва да се махнем от тази скала — отвърна Анабет. — Ако Ахлида ни е довела тук заради някакво жертвоприношение…
Пърси се опита да помисли. Бе свикнал да се движи с Мъртвешката мъгла около себе си. Чувстваше се по-стабилен, по-сигурен. Умът му обаче все още бе като увит в памук.
— Каза нещо от типа, че ще нахрани нощта с нас — спомни си той. — Какво ли има предвид?
Тогава температурата рязко спадна. Бездната около тях сякаш издиша.
Пърси прегърна Анабет и двамата отстъпиха назад, когато от нищото се появи фигура, толкова огромна и тъмна, че го накара да разбере истинското значение на думата мрак.
— Предполагам — заяви тъмнината с мек като кадифе женски глас, — че е имала предвид Нощта с главно Н. Все пак, аз съм единствена и неповторима.
XLIX. Лио
Лио прецени, че е прекарал повече време в катастрофиране, отколкото в летене.
Ако имаше награда за най-чести катастрофи, той щеше да е двукратен световен шампион.
Съвзе се, докато падаше през облаците. Помнеше смътно как Хиона му се подиграва, преди да го изстреля във въздуха. Не я бе видял, но никога нямаше да сбърка гласа на снежната вещица. Нямаше представа колко време е набирал височина, но явно в някой момент бе изгубил съзнание от студ и от недостиг на кислород. Сега падаше надолу към това, което се очертаваше като най-голямата му катастрофа досега.
Облаците под него се разделиха. Видя как морето блещука далеч, далеч под него. От Арго II нямаше и следа. Нито пък от брегова ивица, била тя позната, или не. Видя само мъничък остров на хоризонта.
Лио не можеше да лети. Имаше най-много няколко минути на разположение, преди да се разпльока във водата.
Прецени, че това е недостоен финал за „Епичната балада за Лио“.
Не се изненада, че все още стиска Архимедовата сфера. Независимо дали бе в съзнание, или не, нямаше да изпусне най-ценната си принадлежност. С малко маневри успя да извади скоч от колана си и да привърже сферата към себе си. Така заприлича на нискобюджетна версия на Железния човек, но поне и двете му ръце бяха свободни. Започна трескаво да работи, като ту човъркаше по сферата, ту вадеше различни неща от вълшебния си колан — плат, метални удължители, малко връв и втулка.
Да майсториш нещо, докато падаш, бе почти невъзможно. Вятърът ревеше в ушите му и постоянно изтръгваше инструментите и брезента от ръцете му. Най-накрая обаче успя да конструира рамка, която свърза с две жици от сферата.
Колко ли време му оставаше, докато се удари във водата? Минута?
Набра комбинация по контролното табло на сферата и я задейства. От нея се изстреляха още жици, които автоматично разбраха какво му трябва. Кабели опънаха брезента, а рамката започна да набъбва сама. Лио извади кутия с керосин и гумена тръбичка и ги хвърли към жадния нов двигател, който сферата му помагаше да измайстори.
Най-накрая си направи оглавник от въжетата и се намести така, че подобната на буквата „Х“ рамка мина откъм гърба му. Морето продължи да приближава все повече и повече, а с него и опасността да се сплеска като гофрета.