— Има ли план Б? — попита Лио. — Телефон или може би…
— Аааа! — Момичето се завъртя и тръгна към вътрешността на острова. Когато стигна пътеката, се затича към кедровата гора и изчезна от погледа му.
— Хубаво — помисли си Лио. — Избяга.
Той извади едно въже с кука от колана си и закрепи Архимедовата сфера на него. След това погледна към морето. Нямаше и следа от вълшебен сал.
Можеше да остане да чака, но бе гладен, жаден и уморен. А и се бе ударил лошо при падането. Не искаше да следва лудата, независимо от това колко приятно ухаеше. Но и нямаше къде да иде. След като имаше маса за пикник, момичето вероятно имаше и нещо за хапване. Освен това видимо се дразнеше от присъствието му.
— Обичам да дразня хората — каза си бодро той и последва стъпките й към хълмовете.
L. Лио
— Свети Хефесте! — възкликна Лио.
Пътеката го изведе до най-прекрасната градина, която бе виждал през живота си. Не че бе прекарвал кой знае колко време по градини, но все пак. Вляво имаше лозя, отрупани с грозде, дървета с праскови, които ухаеха прекрасно на топлото слънце, беседки, обрасли с жасмин и още много растения, които Лио дори не можеше да назове.
Вдясно бяха лехите с билки и зеленчуци, подредени около голям фонтан, чиито бронзови сатири изсипваха вода в централния басейн.
В края на градината, където пътят свършваше, в основата на обрасъл с трева хълм имаше пещера. В сравнение с бункер номер девет входът бе мъничък, но по своему впечатляващ. От двете му страни бяха подредени кристални гръцки колони, свързани при върха си с бронзов прът, от който се спускаха копринени бели завеси.
Носът на Лио долови няколко прекрасни аромата — на кедър, хвойна, жасмин, праскови и току-що набрани билки. Но миризмата от пещерата привлече най-много вниманието му — подозрително му напомняше на телешка пържола.
Той тръгна към входа. Как да се сдържи? Когато видя момичето обаче, се спря. Тя бе коленичила в зеленчуковата градина, с гръб към Лио. Мърмореше си нещо под носа и копаеше яростно с лопатка.
Лио я приближи, така че да може да го види. Не искаше да я изненадва, щом е въоръжена с остър инструмент. Тя не спря да ругае на старогръцки и да рови в пръстта. Цялата бе опръскана с кал — по ръцете, лицето, дори по бялата рокля, — но сякаш нищо не я интересуваше.
Това хареса на Лио. Дори му изглеждаше по-сладка окаляна — по-земна, не толкова божествена и недостъпна.
— Мисля, че вече си го изкара на пръстта — рече той.
Тя му се намръщи. Очите й бяха подпухнали и зачервени.
— Просто се махни.
— Но ти плачеш — каза той. Бе очевидно, но друго си бе да го види. Почувства се все едно мощността на двигателя му е свършила. Бе трудно да се сърдиш на някой, който плаче.
— Това не ти влиза в работата — отвърна тя. — Островът е голям. Намери си място някъде. Остави ме на мира! — Тя махна на юг. — Най-добре върви натам.
— Значи няма вълшебен сал — заключи Лио, — нито някакъв друг начин да напусна острова.
— Очевидно не!
— Какво да правя тогава? Да седна на пясъчните дюни и да стоя там, докато пукна?
— Добре звучи. — Момичето хвърли кърпата и започна да ругае към небето. — Но той сигурно не може да умре тук, нали, Зевсе? Това въобще, ама въобще не е смешно!
Не може да умре тук?
— Я чакай малко! — Главата на Лио се завъртя като колянов вал. Не можеше да схване точно какво говори момичето. Бе като да слуша испанци или южноамериканци да говорят на испански. Схващаш смисъла, но сякаш чуваш нещо, казано на чужд език.
— Трябва ми малко информация — рече той. — Не искаш да ти се пречкам, няма проблем. И аз не горя от желание да оставам тук. Няма обаче да умра в някой ъгъл. Трябва да се махна от този остров. Все има някакъв начин. Всеки проблем си има решение.
— Не си живял много, щом още го вярваш — изсмя се тя с горчивина.
Начинът, по който изрече думите, го накара да потрепери. Тя изглеждаше на същата възраст като него, но той се запита колко ли стара е всъщност.
— Каза нещо за някакво проклятие — попита той.
Тя размърда пръстите на ръцете си, все едно се готвеше да го удуши.
— Така е. Не мога да напусна Огигия. Баща ми Атлас се изправи срещу боговете и аз застанах на негова страна.
— Атлас — повтори Лио. — Имаш предвид титана Атлас?
— Че кого да имам предвид? — сопна се момичето. — Затова ме заточиха тук, където не мога да безпокоя Олимпийците. Преди година, след втората война с титаните, боговете се заклеха да простят на враговете си и да им предложат амнистия. Предполага се, че Пърси ги е накарал…