— Напълно — обеща Калипсо. — Освен това ще останат чисти и ще се разширят, ако някой ден добавиш някое килце към тези кожа и кости.
— Благодаря. — Искаше да прозвучи саркастично, но в интерес на истината бе впечатлен. Лио можеше да прави много неща, но не и огнеупорни самопочистващи се дрехи.
— Значи си направила точно копие на любимо ми облекло. Как успя? Да не ме потърси в Google?
— Не знам какво означава това — намръщи се тя.
— Потърсила си информация за мен — отвърна той, — сякаш си се интересувала.
Тя сбърчи носле.
— Поинтересувах се от това да не се налага да ти шия нови дрехи всеки ден. И от това да не омирисваш на пушек градината ми.
— Явно започваш да ме харесваш — ухили се Лио.
Лицето й поаленя.
— Ти си най-непоносимият човек, когото съм срещала! Просто ти връщах услугата. Ти все пак поправи фонтана ми.
— А, това ли? — Лио се разсмя. Проблемът бе толкова простичък, че той вече го бе забравил. Единият от сатирите се бе обърнал настрани и налягането не беше както трябва, затова бе започнал да издава дразнещ капещ звук, а водата преливаше отвъд ръба на фонтана. Лио бе извадил няколко инструмента и го бе оправил за около две минути. — Това е нищо. Просто не обичам, когато нещата не работят както трябва.
— А завесите на входа?
— Прътът бе поставен накриво.
— А градинските уреди?
— Просто ги наострих. Опасно е да кълцаш лозя с тъпо острие. Е, трябваше да сложа и малко смазка…
— О, да — отвърна Калипсо, като изимитира тона му почти перфектно. — Явно започваш да ме харесваш.
Лио рядко оставаше без думи, но този път бе надприказван. Очите на Калипсо блещукаха и бе очевидно, че го закача, но не по обиден начин.
— Какво правиш? — попита тя и посочи към масата.
— О. — Той погледна към бронзовото огледало, което тъкмо се бе закачило за Архимедовата сфера. Отражението на полираната повърхност го изненада. Косата му бе станала по-дълга и къдрава. Лицето му бе по-слабо и скулесто, може би защото бе спрял да яде. Очите му бяха тъмни и някак свирепи, когато не се усмихваше. Приличаше на малка латиноверсия на Тарзан. Не можеше да се сърди на Калипсо, че го отбягва.
— Това е устройство за наблюдение — отвърна той. — Намерих такова в Рим, в работилницата на Архимед. Ако успея да го накарам да работи, може би ще разбера какво става с приятелите ми.
— Това е невъзможно — поклати глава Калипсо. — Островът е скрит от света с много силна магия. Дори времето тече по различен начин тук.
— Трябва да има някакъв контакт с външния свят. Как например разбра, че обичам войнишки якета?
Тя усука кичур от косата си, все едно въпросът я бе накарал да се почувства неудобно.
— Да видиш миналото е проста работа. Да видиш настоящето или бъдещето — не чак толкова.
— Само гледай, слънчице — каза Лио. — Ще свържа тези две жици и…
Бронзовото огледало изпука и от сферата се издигна дим. Ръкавът на Лио пламна. Той свали ризата си, хвърли я на земята и скочи върху нея. Видя, че Калипсо се мъчи да не се разсмее и трепери от усилието.
— Нито дума — предупреди я Лио.
Тя огледа голите му гърди, които бяха потни, кокалести и покрити с белези от стари инциденти при майсторенето на оръжия.
— Няма какво толкова да се коментира — увери го тя. — Ако искаш това нещо да проработи, може би ще трябва да го активираш музикално.
— Да — отвърна той, — може следващия път, когато двигателят се повреди, да тропна един танц. Звучи ефективно.
Тя си пое дълбоко въздух и запя.
Гласът й бе като полъх свеж въздух — като първия бриз на есента в Тексас, когато ставаше по-хладно и най-сетне можеше да повярваш, че нещата ще се оправят. Лио не разбираше думите, но мелодията бе тъжна и трогателна, все едно Калипсо описва дом, в който не може да се завърне.
Песента бе вълшебна, в това нямаше съмнение. Нямаше обаче нищо общо с транса, който причиняваха думите на Медея, нито дори с очарователната магия на Пайпър. Музиката не му направи нищо. По-скоро го върна към най-хубавите му спомени за това как майстори разни неща с майка си в работилницата й или стои на слънце с приятели. Стана му мъчно за дома.
Калипсо спря да пее. Лио осъзна, че я зяпа като идиот.
— Получи ли се? — попита тя.
— Ъъ… — Той се принуди да погледне към бронзовото огледало. — Ами, не. Я чакай…