— Искаш да живееш — рече Гея. — Да застанеш редом до приятелите си. Не ти трябва, мило мое момче. Няма да помогнеш с нищо. Така или иначе, приятелите ти ще умрат.
Краката на Лио омекнаха. Мразеше как всеки път при появата на тази вещица започваше да се чувства като на осем, затворен в работилницата на майка си. Хипнотизиран от подигравателния глас на Гея, докато майка му изгаря жива в склада.
— Това, което не ми трябва — изръмжа той, — са лъжите ти, прашна бабо. Каза ми, че дядо е умрял през 60-те. Лъжа! Каза ми, че не мога да спася приятелите си в Рим. Лъжа! Говориш много, но не успяваш в нищо.
Смехът на Гея бе мек, но заплашителен, като търкалянето на първите камъчета, предвещаващи спускането на лавина.
— Опитах се да ти помогна да направиш верния избор. Можеше да спасиш себе си. Но ти се противиш с всяка своя стъпка. Построи кораба си. Присъедини се към този глупав подвиг. А сега си затворен тук, сам и безпомощен, докато светът на смъртните си отива.
Ръцете на Лио пламнаха. Искаше да остъкли пясъчното лице на богинята.
Но след това усети ръката на Калипсо върху рамото си.
— Гея — каза със спокоен, но твърд глас тя. — Не си добре дошла тук.
На Лио му се прииска да може да звучи уверено като Калипсо. След това си спомни, че това досадно петнайсетгодишно момиченце всъщност е безсмъртната дъщеря на титана Атлас.
— Ах, Калипсо. — Гея вдигна ръце, като да я прегърне. — Виждам, че си все още тук, въпреки обещанията на боговете. И защо така, мила моя внучке? Нима Олимпийците не ти се подиграват, оставяйки ти за компания само този недорасъл идиот? Или просто са те забравили, понеже не си заслужава да си губят времето с теб?
Калипсо загледа през прашното лице на Гея, право към хоризонта.
— Да — промърмори съчувствено богинята. — Олимпийците нямат вяра. Те не прощават и не дават втори шанс никому. На какво се надяваш? Ти подкрепи баща си Атлас в неговата голяма битка. Знаеше, че боговете трябва да бъдат унищожени. Защо се колебаеш сега? Предлагам ти шанс, който Зевс никога не би ти дал.
— А къде беше през последните три хиляди години? — попита Калипсо. — Защо ме посещаваш чак сега, след като си толкова загрижена за съдбата ми?
Гея разпери длани извинително.
— Земята се пробужда бавно. Войната идва нечакана. Но не мисли, че ще те оставя в този затвор. Когато сътворя света наново, Огигия ще бъде унищожена заедно с всичко останало.
— Огигия ще бъде унищожена? — поклати глава Калипсо, сякаш не може да възприеме идеята.
— Но ти няма нужда да си тук, когато това се случи — добави Гея. — Присъедини се към мен сега. Убий момчето. Пролей кръвта му върху пръстта и ми помогни да се събудя. Ще те освободя и ще изпълня всяко твое желание. Свобода. Отмъщение за жестоките богове. Дори награда. Искаш младия герой Пърси Джаксън? Дадено. Ще го пощадя заради теб. Ще го върна от Тартара. Ще бъде твой, за да го обичаш или да го накажеш. Както ти решиш. Трябва само да убиеш този натрапник. Да ми докажеш верността си.
Няколко възможни сценария минаха през главата на Лио и никой от тях не бе добър. Бе сигурен, че Калипсо ще го удуши с двете си ръце или ще нареди на невидимите си въздуши слуги да го направят на пюре.
Защо да не постъпи така? Гея й предлагаше най-добрата възможна сделка — да убие момчето, което я дразни, и да получи красавеца, в когото е влюбена!
Ала Калипсо вдигна ръка към Гея й направи знака с три пръста, който Лио разпозна от времето, прекарано в лагера на нечистокръвните — древногръцкия жест срещу зли сили.
— Това не е просто затвор, бабо. Това е моят дом. И единствената, която се натрапва тук, си ти.
След това духна вятър и фигурата на Гея се разпадна на купчинки пясък под ясното синьо небе.
— Не го възприемай погрешно — преглътна Лио, — но защо не ме уби? Да не си полудяла?
Очите на Калипсо светнаха яростно, но този път Лио разбра, че не той е обектът на гнева й.
— Приятелите ти се нуждаят от теб, иначе Гея нямаше да иска смъртта ти.
— Ами… да. Предполагам.
— В такъв случай имаме работа — заяви тя. — Трябва да те върнем на кораба.
LII. Лио