— Това е като плетенето. Изобщо не е трудно.
— Амии — отвърна Лио, — ако решиш да напуснеш този остров и ти трябва работа, само ми кажи. Определено не си непохватна.
— Работа, а? — засмя се тя. — Да правя нещо в ковачницата ти?
— Не, ще си направим магазин — отговори Лио, като сам се изненада от себе си. Да създаде свой магазин винаги бе негова мечта, но не я бе споделял с никого. — „Гаражът на Лио и Калипсо: ремонт на автомобили и механични чудовища.“
— Плодове и зеленчуци — предложи Калипсо.
— Сайдер и печено — добави Лио, — ще има дори забавления. Ти ще им пееш, а аз от време на време ще пламвам.
Калипсо се засмя — весел, жизнерадостен звук, който накара сърцето на Лио да прескочи един удар.
— Виждаш ли — каза той, — аз съм забавен.
Но тя попари оптимизма му.
— Не си забавен. А сега започвай да работиш, иначе няма да видиш ни печено, ни сайдер.
— Да, госпожо — отвърна той. Продължиха да работят в тишина, застанали един до друг, докато слънцето не се скри.
Две нощи по-късно главната конзола бе готова.
Лио и Калипсо седнаха на плажа, близо до мястото, където Лио бе унищожил масата за пикник. Вечеряха заедно на открито. Луната караше морските вълни да изглеждат сребристи. Огънят им хвърляше оранжеви отблясъци в небето. Калипсо бе облечена в чиста бяла риза и дънки. Явно бе харесала това облекло.
Опакованите запаси бяха зад тях в дюните. Всичко бе готово за отплаване. Освен…
— Ще ни трябва лодка — каза Калипсо.
Лио кимна. Опита се да не мисли върху думичката „ни“. Калипсо бе уточнила достатъчно ясно, че няма да ходи никъде.
— Утре ще започна да сека дървета за дъските — заяви Лио. — След няколко дни ще имам достатъчно за малка лодка.
— Ти си правил кораб и преди — сети си Калипсо. — Арго II.
Лио кимна. Спомни си всичките месеци, които бе прекарал в изработването на Арго II. По някаква причина направата на малката лодка, с която щеше да отплава от Огигия, изглеждаше по-трудна.
— Колко време остава, докато отплаваш? — попита Калипсо. Тонът й бе лековат, но тя избегна погледа му.
— Не съм сигурен. Още около седмица? — По някаква причина това успокои Лио. Когато бе дошъл, нямаше търпение да се махне, а сега бе щастлив, че му остават още няколко дни. Странна работа.
Калипсо прокара пръсти по готовата платка.
— Това ти отне толкова много време.
— Бързата работа, срам за майстора.
— Но ще проработи ли? — усмихна се леко тя.
— Ще изляза без проблеми — заяви Лио, — но за да се върна тук, ще ми е нужна помощта на Фестус.
— Моля?
— Фестус. Бронзовият ми дракон. Щом разбера как да го поправя, ще…
— Обяснил си ми вече кой е Фестус — прекъсна го Калипсо, — но защо казваш, че ще се върнеш?
— Ами… — ухили се нервно Лио, — защото ще се върна. Не ти ли казах?
— Определено не.
— Няма да те оставя тук. След като ми помогна толкова много? Разбира се, че ще се върна. Веднъж поправя ли Фестус, той ще има много по-добра навигация. Освен това имам и астролабията, която… — Той се спря, решил, че не трябва да добавя, че е изработена от бивша любовна мъка на Калипсо. — Която намерих в Болоня. Така или иначе, мисля, че кристалът, който ми даде…
— Не можеш да се върнеш — настоя Калипсо.
Сърцето на Лио спря.
— Не искаш ли?
— Не, не може. Невъзможно е. Никой не е попадал в Огигия два пъти. Такова е правилото!
— Може би си забелязала, че аз не съм много по правилата — завъртя очи Лио. — Ще се върна с дракона си и ще те измъкнем. Вземи каквото ти трябва. Така е честно.
— Честно… — прошепна Калипсо.
Погледът й изглеждаше толкова тъжен на светлината на пламъците, че Лио не издържа. Нима си бе въобразила, че я лъже, за да й стане по-добре? Бе решил от самото начало, че ще се върне, за да я освободи от острова. Как можеше да не го направи?
— Наистина ли мислеше, че ще отворя гаража на Лио и Калипсо без Калипсо? — попита той. — Все пак не мога да приготвям месо и сайдер и определено не мога да пея.
Тя се загледа в пясъка.
— Какво и да е — рече Лио, — утре почвам с дървообработката. И след няколко дни…
Той се загледа във водата. Нещо се носеше по вълните. Лио зяпна невярващо дървения сал, който се плъзна към брега.