Сърцето на Анабет затуптя бясно. Разбра, че изходът е близо. Напуснеха ли Имението на Нощта, щяха да оставят тумбата демони зад себе си.
Затича се по-бързо. Ако Пърси не я бе спрял, щеше да падне право към смъртта си.
LVI. Анабет
— Анабет! — Пърси я издърпа назад точно когато кракът й се хлъзна по ръба. Тя едва не падна в боговете знаят какво, но Пърси я хвана и прегърна.
— Всичко е наред — каза той.
Тя стисна очи и скри лице в ризата му. Цялата трепереше, и то не само от страх. Прегръдката на Пърси бе толкова топла и успокояваща, че й се прииска да остане завинаги в нея. Но в действителност не можеше да си позволи да се отпусне. Не можеше да разчита на Пърси повече, отколкото е редно. Той също се нуждаеше от нея.
— Благодаря — каза тя нежно и се отдръпна от него. — Можеш ли да кажеш какво има пред нас?
— Вода — заяви той. — Все още обаче не съм отворил очи. Не мисля, че е безопасно.
— Съгласна съм.
— Чувствам, че наблизо има река… или може би ров. Блокира пътя ни и тече отляво надясно през канал, издълбан в скалата. Отсрещната страна е на около шест метра от нас.
Анабет се скастри наум. Бе чула течащата вода, но не се бе сетила, че тича право към нея.
— Има ли мост, или…
— Не мисля — отвърна Пърси, — а и нещо с водата не е наред. Чуй!
Анабет се съсредоточи и чу гласовете на хиляди мъченици, преплетени в ромона на реката. Те виеха в агония и молеха за милост.
Помощ — крещяха гласовете. — Не беше нарочно! Болката е прекалено силна! Спрете я!
На Анабет не й трябваше да отваря очи, за да си представи черното течение, носещо душите на мъчениците все по-навътре в Тартара.
— Ахерон — промълви тя. — Петата река на Подземното царство.
— Флегетон ми хареса повече — промъмори Пърси.
— Това е реката на болката, най-жестокото наказание за грешниците и по-специално за убийците.
Убийци! — завиха гласовете. — Като вас!
Елате с нас — обади се някой от страдащите. — Вие с нищо не сте по-добри.
Споменът за всички убити чудовища през годините нахлу в главата на Анабет.
— Това не е убийство — възрази тя. — Защитавах се!
Тогава реката донесе ново видение в съзнанието й — на Зои Нощната сянка, която бе загинала в планината Тамалпаис, за да спаси Анабет от титаните.
После видя и как Бианка ди Анджело, сестрата на Нико, издъхва до туловището на металния гигант Талос, само защото се бе опитала да спаси Анабет.
Майкъл Ю и Силена Берегард… които бяха загинали в битката за Манхатън.
Можеше да го предотвратиш — обвини реката Анабет. — Да намериш друг начин!
Но най-болезнен от всички бе споменът за Люк Кастелан. Анабет помнеше кръвта му, напоила кинжала й, след като той се бе жертвал, за да спре Кронос и да спаси Олимп.
Кръвта му е по твоите ръце — простена реката. — Трябваше да намериш друг начин!
Самата Анабет се бе измъчвала от тази мисъл много пъти. Бе се опитала да си каже, че смъртта на Люк не е по нейна вина. Той сам бе избрал съдбата си. Тя… не знаеше дали душата му е намерила покой в отвъдното, дали се е преродил или е потънал в Тартара заради престъпленията си. Може би сега бе един от гласовете, които пищяха покрай нея.
Ти го уби! — кресна реката. — Скачай вътре, за да споделиш болката му!
— Не ги слушай — стисна я за ръката Пърси.
— Но…
— Зная. — Гласът му прозвуча крехък като тънък лед. — Говорят ми същите неща. Мисля, че този ров е на края на териториите на Нощта. Минем ли през него, всичко ще е наред. Но ще трябва да скочим.
— Каза, че е шест метра!
— Да. Но трябва да ми се довериш. Прегърни ме през врата и се дръж.
— Но как може…
— Ето ги! — извика познат глас. — Убийте неблагодарните туристи!
Децата на Никс ги бяха намерили. Анабет обви ръцете си около врата на Пърси.
— Давай!
Със затворени очи можеше само да гадае как той ще успее. Може би щеше да използва силата на реката. Може би бе полудял от прилива на адреналин. Пърси обаче скочи с по-голяма сила, отколкото бе възможно. Прелетяха над бушуващата река и тя опръска голите глезени на Анабет с киселинна пяна.