А след това — ТУП! Отново стъпиха на твърда земя.
— Можеш да отвориш очи — каза Пърси. Все още дишаше тежко. — Но няма да ти хареса какво ще видиш.
Анабет премигна. След мрака на Никс дори бледата червеникава светлина на Тартара й се стори ослепителна.
Пред тях се простираше долина, достатъчно голяма, че да побере залива на Сан Франциско. От цялата земя идваше оглушителен тътен, все едно под нея ехти гръмотевична буря. Грубият терен под отровните облаци бе осеян с тъмночервени и синкави дълги белези.
— Изглежда като… — Анабет потрепери от погнуса — огромно сърце.
— Сърцето на Тартара — промълви Пърси.
Центърът на долината бе покрит със странна черна козина на петна. Бяха толкова далеч, че на Анабет й отне известно време, за да разбере, че гледа към армия от чудовища — хиляди, а може би и десетки хиляди изчадия, събрани около центъра на мрака. От това разстояние не можеше да различи детайлите, но не се и съмняваше каква е черната точка. Дори от края на долината усещаше силата й.
— Портите на Смъртта.
— Аха — отвърна прегракнало Пърси. Все още бе мъртвешки блед… което означаваше, че е толкова добре, колкото и Анабет.
Тя осъзна, че е забравила за преследвачите им.
— Какво стана с Никс…
Обърна се. Някакси се бяха приземили на няколкостотин метра от бреговете на Ахерон, който течеше през канал, изсечен в черните вулканични скали. Отвъд него нямаше нищо друго, освен мрак.
Не изглеждаше като някой да идва. Явно дори децата на Никс не искаха да пресекат Ахерон.
Тъкмо се канеше да попита Пърси как бе скочил толкова надалеч, когато чу падането на камъчета по хълма до тях. Изтегли меча си от драконова кост, а Пърси вдигна Въртоп.
Над хълма се появи сияйна бяла коса, следвана от познато ухилено лице със сребърни очи.
— Боб! — Анабет бе толкова щастлива, че наистина подскочи на място. — О, богове!
— Приятели! — спусна се титанът към тях. Сламките на метлата му бяха обгорени, а по портиерската му униформа имаше следи от нокти, но иначе изглеждаше много щастлив. На рамото му Малък Боб мъркаше почти толкова силно, колкото и пулсиращото сърце на Тартара.
— Намерих ви! — Боб ги прегърна толкова силно, че едва не им счупи ребрата. — Изглеждате като пушещи мъртъвци! Това е страхотно!
— Ъъх — отвърна Пърси. — Как ни намери? През Имението на Нощта?
— Не, не — поклати глава Боб. — Там е прекалено страшно. Има друг път, но той е само за титани и други безсмъртни.
— Нека отгатна — отвърна Анабет. — Минал си встрани.
Боб се почеса по брадичката, очевидно останал без думи.
— Хмм. Не съвсем. По-скоро… по диагонал.
Анабет се разсмя. Бяха в сърцето на Тартара, изправени срещу огромна армия и въпреки това тя бе решена да се радва на малкото добро, което им се случваше. Бе щастлива, че титанът Боб е отново с тях. Целуна го по безсмъртния нос, което го накара да премигне.
— Отсега нататък оставаме заедно, нали? — попита той.
— Да — отвърна Анабет. — Време е проверим дали Мъртвешката мъгла ще проработи.
— А ако не проработи… — Пърси се спря.
Нямаше смисъл да гадаят по въпроса. Щяха да навлязат сред редиците на вражеската армия. Ако ги забележеха, бяха мъртви.
Въпреки това Анабет успя да се усмихне. Крайната цел бе пред тях. Имаха на своя страна титан, въоръжен с метла, и много шумно котенце. И това беше нещо.
— Порти на Смъртта — каза тя, — пазете се, че идваме!
LVII. Джейсън
Джейсън не бе сигурен на какво да се надява — на буря или на огън.
Докато чакаше за дневната си аудиенция с господаря на Северния вятър, той се опита да реши кое от двете лица на бога — гръцкото или римското — е по-лошо. Но след пет дни в двореца бе сигурен само за едно нещо — че с екипажа му надали ще излязат живи от тук.
Той се облегна на перилото на балкона. Въздухът бе толкова горещ и сух, че изсмукваше влагата от дробовете му. През последната седмица кожата му бе потъмняла и косата му бе побеляла като люспи на царевица. Когато се погледнеше в огледалото, се изненадваше от дивия, празен поглед в очите си. Изглеждаше като човек, който е ослепял, след като е бродил в пустиня.
На около трийсет метра под него морската вода в залива блестеше на фона на червеникавия пясък. Намираха се някъде по северния бряг на Африка. Духовете на вятъра им казваха само толкова.