— Тогава трябва да убедиш царя на Южния вятър да ни помогне. — Гласът на Нико потрепери от гняв. — Преживях толкова много унижения, за да стигна дотук. Няма да…
Джейсън си наложи да не посяга към меча си. Всеки път, когато Нико се ядосаше, геройските му сетива го предупреждаваха за гибелна заплаха.
— Слушай, Нико — прекъсна го той, — ако искаш да поговорим за… сещаш се, за случилото се в Хърватия… знам, че е много трудно.
— Нищо не знаеш.
— Никой няма да те съди.
— Сериозно? — направи гримаса Нико. — Ще е за пръв път. Аз съм син на Хадес, Джейсън. Хората се отнасят с мен все едно съм покрит с кръв или нечистотии. Никъде не мога да си намеря място. Дори не идвам от този век. Но даже това не е достатъчно. Трябваше да съм… да съм…
— Човече, не е като да си го избрал нарочно! Така си се родил!
— Така съм се бил родил. — Балконът потрепери. Мозайките по пода се размърдаха, все едно под тях се надигат костите на мъртъвци. — Колко ти е лесно да го кажеш. Ти си любимецът на всички, синът на Юпитер. Единствено Бианка ме приемаше такъв, какъвто съм, но тя загина! Не съм искал нищо от това. Нито баща си, нито чувствата си…
Джейсън искаше да каже нещо успокоително, да му докаже, че е негов приятел. Но Нико не му помагаше.
— Прав си — вдигна извинително ръце той. — Само ти избираш как да живееш живота си. Но ако искаш да се довериш на някого, можеш да рискуваш с мен. И така ще е по-добре, отколкото постоянно да се криеш.
Подът под тях се пропука и от цепнатината долетя съскане. Въздухът около Нико засия в призрачна светлина.
— Да се крия? — отвърна Нико с мъртвешки тих глас.
Пръстите на Джейсън го засърбяха да извади меча. Бе срещал много могъщи герои, но подозираше, че мършавият и блед Нико ди Анджело може да се окаже прекалено силен дори за него.
Въпреки това посрещна смело погледа му.
— Ами да, криеш се. Избяга и от двата лагера. Толкова те е страх, че ще те отхвърлят, че дори не опитваш. Може би е време да излезеш от сенките.
Точно когато напрежението стана непоносимо, Нико сведе поглед и цепнатината на пода се затвори. Призрачната светлина избледня.
— Дадох обещание — прошепна Нико. — Ще ви отведа до Епир и ще ви помогна да затворите Портите. Но нищо повече. След това се махам. Завинаги.
В този момент вратите на тронната зала зейнаха отворени от порив горещ вятър. Безплътен глас каза:
— Господарят Аустер ще ви види сега.
Колкото и да се боеше от тази среща, Джейсън се почувства облекчен. За миг му се стори, че разговорът с лудия бог е по-безопасен от приятелството с гневния син на Хадес.
Той се обърна, за да каже довиждане на Нико, но другото момче бе вече изчезнало, потъвайки в сенките за пореден път.
LVIII. Джейсън
Денят беше буреносен. Посрещна го Аустер, римският аспект на Южния вятър.
Предните два дни Джейсън се бе срещал с Нот. Гръцкият аспект на бога бе гневлив, но поне действаше бързо. Аустер… не чак толкова.
Червени и бели колони опасваха тронната зала. Грубият под от пясъчник пушеше под краката на Джейсън, а във въздуха се носеше пара като в баните на лагер „Юпитер“. Само дето там под тавана обикновено не бушуваха гръмотевични бури и не осветяваха помещението с ненадейни светкавици.
Южните венти фучаха из залата и вдигаха червени облаци прах и нагорещен въздух. Джейсън внимателно ги отбягваше. Първия ден, без да иска, бе прокарал ръка през един от тях и кожата му се покри с толкова мехури, че пръстите му заприличаха на пипала.
В края на залата бе най-странният трон, който Джейсън бе виждал някога — направен от равни количества огън и вода. Платформата бе от пламъци и пушек, а облегалката — от буреносен черен облак. Облегалките за ръце съскаха там, където влагата срещаше огъня. Не изглеждаше особено удобно, но Аустер седеше с позата на човек, който в скучен неделен следобед гледа футболен мач.
Ако се изправеше, щеше да е висок поне два метра и половина. Корона от пара опасваше рошавата му бяла коса. Брадата му бе направена от облаци, по които припукваха мълнии. Върху гърдите на бога валеше дъжд, който напояваше пясъчната му тога. Джейсън се запита дали е възможно да обръснеш буреносната брада. Според него бе неприятно да те вали дъжд през цялото време, но на Аустер не му правеше впечатление. Той му напомняше на влажен Дядо Коледа, но по-скоро мързелив, отколкото весел.