— Голям късметлия съм, че те имам — призна си той.
— Вярно е — побутна го леко тя. — А сега кажи как да вкараме кораба в пристанището?
Джейсън се намръщи към водата. Все още бяха на около километър от острова. Нямаше идея как да накара двигателите да заработят. Или платната…
За щастие, Фестус ги слушаше. Той се обърна напред и избълва струя пламък. Двигателят на кораба се закашля. Звучеше като огромен велосипед със срязана верига, но въпреки това Арго II бавно тръгна напред.
— Добър дракон — каза Пайпър и потупа Фестус по врата.
Рубинените очи на дракона блеснаха, все едно е доволен от себе си.
— Изглежда по-различен, откакто го събуди — рече Джейсън. — По… жив.
— Така и трябва — усмихна се Пайпър. — От време на време всички имаме нужда да ни събуди някой, който ни обича.
Застанал до нея, Джейсън се почувства толкова добре, че почти успя да си представи бъдещето им в лагера на нечистокръвните. Стига, разбира се, да оцелееха. И да имаше лагер, в който да се върнат.
Когато отново се наложи да направиш избор между бурята и огъня — бе казал Нот, — си спомни за мен и не се поддавай на отчаянието.
Колкото повече наближаваха Гърция, толкова по-голям ужас изпитваше Джейсън. Започваше да си мисли, че Пайпър е права за пророчеството и че един от двамата с Лио нямаше да се върне от това пътуване жив. Но това само означаваше, че трябва да намерят Лио.
Колкото и да обичаше живота, Джейсън нямаше да остави приятеля си да умре заради него. Нямаше да може да живее с тази вина.
Разбира се, той таеше надежда, че греши и че двамата ще могат да се върнат живи и здрави от пътуването си. Но бе готов и за другото. Щеше да защити приятелите си и да спре Гея, каквото и да му костваше това.
Не се поддавай на отчаянието.
Лесно бе да го кажеш, ако си безсмъртен бог.
Когато островът приближи, Джейсън забеляза, че пристанището е пълно с платна, а от брега се издигаха крепостни стени, високи около 15–20 метра. Над тях имаше средновековен на вид град, от който се виждаха куполите на църкви и скупчените една до друга сгради. Всичко бе направено от един и същи златист камък. Оттам, където стоеше Джейсън, изглеждаше все едно градът покрива всеки сантиметър от острова.
Той прегледа корабите в пристанището. На около стотина метра пред него, вързан за най-дългия кей, имаше саморъчно направен сал с проста мачта и платно от брезент. На края му имаше някаква машина. Дори от това разстояние Джейсън успя да различи блясъка на божествен бронз.
Джейсън се ухили. Само един герой можеше да направи такъв сал и да го паркира така, че Арго II да не може да го пропусне.
— Викни останалите — каза Джейсън на Пайпър. — Лио е тук.
LX. Джейсън
Намериха Лио на върха на градските укрепления. Беше седнал в открито кафене с изглед към морето и пиеше чаша кафе, облечен в… не можеше да бъде! Все едно бе минал през машина на времето. Дрехите му бяха същите, които бе носил през първия ден след пристигането си в лагера на нечистокръвните — дънки, бяла риза и старо войнишко яке. Само дето това яке бе изгоряло преди няколко месеца…
Пайпър едва не го събори от масата с прегръдката си.
— Лио! Богове, къде беше?
— Валдес! — ухили се и тренер Хедж, преди да си спомни, че има репутация за пазене и да се намръщи. — Ако пак изчезнеш така, ще те накажа за цял месец!
Франк потупа Лио по гърба толкова силно, че другото момче направи гримаса. Дори Нико изглеждаше щастлив, когато стисна ръката му.
Хейзъл го целуна по бузата.
— Мислехме, че си умрял!
— Хей, хора — усмихна се леко Лио, — всичко е наред.
Но не беше. Джейсън го усети веднага. Лио не срещаше погледа му, а ръцете му стояха неподвижни на масата, както никога досега. Цялата енергия, с която момчето обикновено кипеше, я нямаше, заместена от някаква странна меланхолия.
Джейсън се запита откъде му е познато това изражение. След това се сети, че Нико ди Анджело бе гледал по същия начин, изправяйки се срещу Купидон в руините на Салона.
Лио беше влюбен.
Докато другите сядаха на близките маси, Джейсън се наведе и го стисна за рамото.