Въпреки бойните си белези, лицето на титана бе красиво и по някакъв странен начин познато. Пърси бе сигурен, че никога не го е виждал, но очите и усмивката му му напомниха за някого…
Титанът спря пред Боб и го потупа по рамото.
— Япет! Не ми казвай, че не можеш да познаеш собствения си брат!
— Добре — съгласи се нервно Боб. — Няма да го кажа.
Другият титан отметна глава назад и се разсмя.
— Чух, че са те хвърлили в Лета. Сигурно е било ужасно! Всички обаче знаехме, че накрая ще се излекуваш. А аз съм Койос!
— Разбира се — отвърна Боб. — Койос, титанът на…
— Севера! — извика Койос.
— Знам! — извика и Боб.
Двамата се разсмяха и започнаха да се тупат по рамената. Очевидно притеснен от това, Малък Боб се настани на главата на големия и се сви в косата му като в гнездо.
— Бедният стар Япет — продължи Койос. — Здравата са се изгаврили с теб. Погледни се само! С метла! С униформа на слуга! С котка на главата! Хадес ще си плати за това унижение. А онова геройче, което ти взе паметта? Ще го разкъсаме на парчета, нали? Заедно!
— Да — преглътна Боб, — разбира се. На парчета, ха-ха.
Ръцете на Пърси се сключиха около химикалката. Не бе имал добро мнение за брата на Боб и преди заканата да го разкъсат на парчета. В сравнение с Боб, който говореше простичко и ясно, Койос звучеше все едно рецитира Шекспир. Само по себе си това бе достатъчно, за да подразни Пърси. Бе готов да извади Въртоп на момента, но поне досега Койос не го беше забелязал. А и Боб не ги бе предал, въпреки че няколкократно имаше възможност да го направи.
— Добре е, че се виждаме отново. — Койос забарабани с пръсти по мечешкия шлем. — Помниш ли как се забавлявахме едно време?
— Разбира се! — отвърна Боб. — Когато, ъъ…
— Хванахме баща си Уран — добави Койос.
— Да, беше чудесно да се боричкаме…
— Ние го смачкахме.
— Това имам предвид…
— Задържахме го, докато Кронос го насече на части с косата си.
— Да, точно така беше. Ха-ха. — Боб изглеждаше все едно всеки миг ще му прилошее. — Колко забавно!
— Ти хвана десния крак на татко, доколкото помня — не се спря Койос, — и Уран те изрита в лицето. Много те закачахме за това!
— Заслужавах си го.
— За жалост, нашият брат Кронос бе унищожен от онези жалки геройчета — въздъхна Койос. — Има някакви остатъци от същността му, но нищо, което да събереш. Явно има рани, които дори Тартара не може да излекува.
— Уви!
— Но сега получаваме втори шанс, нали? — Койос се приведе съучастнически напред. — Нека гигантите си мислят, че управляват. Нека бъдат нашите елитни убийци. Те ще се справят с Олимпийците веднъж и завинаги. Но щом Майката Земя се събуди, тя ще си спомни кои са първородните й деца. Помни ми думите. Титаните отново ще владеят Вселената!
— Хм — замисли се Боб, — на гигантите това няма да им хареса.
— На кого му пука за гигантите? — излая Койос. — Те и без това минаха през Портите на Смъртта и са обратно в света на смъртните. Полибот излезе последен преди половин час и не спря да се оплаква как си изпуснал плячката. Разбрах, че героите, които е преследвал, са били погълнати от Никс. Повече никой няма да ги види, гарантирам ти!
Анабет стисна ръката на Пърси. Той не можеше да различи ясно изражението й през Мъртвешката мъгла, но прочете тревогата в погледа й.
Ако гигантите вече бяха минали през Портите, това означаваше, че повече няма да ги гонят в Тартара. За нещастие, означаваше също и че приятелите им в света на смъртните са в още по-голяма опасност. Всичките им предишни битки се бяха обезсмислили. Враговете им бяха преродени и по-силни отвсякога.
— Е! — изтегли огромния си меч Койос. Острието излъчваше студ, по-вледеняващ и от този на глетчера Хъбърд. — Трябва да вървя. Латона сигурно вече да се е възстановила. Ще я убедя да се бие на наша страна.
— Латона — промърмори Боб, — разбира се.
— Забравил си дъщеря ми, а? — разсмя се Койос. — Е, отдавна не си я виждал, не може да се отрече. Миролюбивите като нея се възстановяват най-бавно. Но този път съм сигурен, че Латона ще иска да отмъсти. Начинът, по който Зевс се отнесе с нея, е възмутителен. А тя го дари с такива прекрасни близнаци!