Пърси едва не ахна. Близнаците! Той си спомни и коя е Латона — майката на Аполон и Артемида. Ето защо Койос му се бе сторил познат! Той имаше студените очи на Артемида и усмивката на Аполон. Беше им дядо, баща на майка им Латона.
Само от мисълта за това Пърси го заболя главата.
— Е, ще се видим в света на смъртните! — избоботи Койос и тупна Боб по гърдите, като така едва не събори Малък Боб от главата му. — Да знаеш, другите ни двама братя пазят Портите, така че скоро ще ги видиш!
— Така ли?
— Разчитай на това! — С тези думи Койос пое по пътя си, като едва не стъпка Пърси и Анабет, но те се отдръпнаха панически от пътя му. Преди тълпата изчадия да запълни празното пространство, Пърси махна на Боб. Титанът се наведе до него.
— Добре ли си, големи приятелю? — прошепна Пърси.
— Не зная — намръщи се Боб. — Всичко това… — махна той наоколо. — Как бих могъл да съм добре?
Прав е — помисли си Пърси. Анабет надникна към Портите на Смъртта, въпреки че армията чудовища я бе скрила от погледите им.
— Правилно ли чух? Още двама титани пазят изхода? Това не е никак хубаво.
Пърси погледна към Боб. Обърканото изражение на титана не му хареса.
— Помниш ли Койос? — попита внимателно той. — И това, което ти говореше?
Боб стисна дръжката на метлата си.
— Да. Когато го каза, си го спомних. Удари ме с миналото… като с копие. Но не зная дали да го приема. Мое е… но ако не го искам?
— Не го приемай — каза твърдо Анабет. — Боб, вече си различен. По-добър.
Котето скочи от главата на Боб и се уви около краката му, като отърка главичка в панталоните. Боб сякаш не го забеляза.
На Пърси му се искаше да има увереността на Анабет, да може да каже на Боб със сигурност, че трябва да забрави миналото си.
Той обаче прекрасно разбираше титана. Спомни си деня, в който се събуди във Вълчия дом в Калифорния, със спомени, изтрити от Хера. Ако някой бе посрещнал Пърси тогава и му бе казал, че се казва Боб и е приятел на гигантите и титаните… дали щеше да повярва? Дали нямаше да се почувства предаден, когато открие истинската си самоличност?
Това е различно — каза си той. — Ние сме добрите.
Но дали беше така наистина? Пърси бе оставил Боб в двореца на Хадес, на милостта на новия му господар, който го мразеше. Не смяташе, че има моралното право да казва на Боб какво да прави. Дори животът им да зависеше от това.
— Мисля, че можеш да избереш, Боб — предложи Пърси. — Запази тази част от миналото на Япет, която ти е скъпа. Зарежи останалото. Важно е бъдещето!
— Бъдеще… — поклати глава Боб. — Това е идея на смъртните. Аз нямам бъдеще. Ние не сме създадени, за да се променяме…
Титанът се загледа към ордите чудовища.
— Това е истината, приятелю. Оставаме едни и същи. Завинаги.
— Ако беше така — отвърна Пърси, — вече с Анабет да сме мъртви. Може би не ни е било писано да сме приятели, но сме такива. Ти си най-добрият приятел, който бих могъл да имам.
Сребърните очи на Боб изглеждаха по-тъмни от обичайното. Той вдигна ръка и Малък Боб скочи в нея. След това се изправи в цял ръст.
— Да вървим тогава, приятели. Малко остана.
Да тъпчеш сърцето на Тартара не бе така забавно, както звучеше.
Пурпурната плът под тях бе хлъзгава и не спираше да пулсира. От далечината изглеждаше плоска, но отблизо бе като направена от гънки и цепнатини, през които ставаше все по-трудно да се ходи. Сгърчените купчини от червени артерии и сини вени даваха възможност на Пърси да се хване за нещо, но напредването бе бавно.
А чудовищата, разбира се, бяха навсякъде. Глутници адски хрътки обикаляха полята, без да спират да лаят и да ръмжат, а всяка твар, направила грешката да не се отмести от пътя им, биваше разкъсана. Араите кръжаха във въздуха, носени от ципестите си криле, като мерзки черни силуети на фона на отровните облаци.
Пърси се препъна. Ръката му докосна една червена артерия и потръпна.
— Тук има вода — каза той. — Истинска вода.
— Една от петте реки — изсумтя Боб. — Кръвта му.
— Кръвта му? — Анабет отстъпи от най-близката купчина артерии. — Знаех, че реките на Подземното царство се вливат в Тартара, но…