— Да — довърши мисълта й Боб, — всички минават през сърцето му.
Пърси прокара ръка по мрежа капиляри. Дали река Стикс течеше под пръстите му, или може ли Лета? Ако някоя от вените се пръснеше, докато стъпва върху нея…
Пърси потрепера. Осъзна, че върви по най-опасните кръвоносни съдове във Вселената.
— Трябва да побързаме — каза Анабет. — Ако не успеем…
Гласът й заглъхна. Във въздуха пред тях профуча назъбена мълния, изградена от пълен мрак.
— Портите — обясни Боб. — Явно през тях минава голяма група.
Пърси усети горчив вкус в устата си, все едно е вкусил кръвта на горгона. Дори приятелите му от Арго II да успееха да стигнат другата страна на Портите, как щяха да преборят ордите изчадия, минаващи през тях, особено ако гигантите вече ги очакваха?
— Всички чудовища ли ще минат през Дома на Хадес? — попита той. — Колко голямо е това място всъщност?
— Може би излизат другаде — сви рамене Боб. — Домът на Хадес е под земята, нали? Това е царството на Гея. Може да изпрати слугите си където пожелае.
Пърси усети как всяка надежда го напуска. Бе достатъчно лошо, ако чудовищата изпълзяваха в Епир. Той обаче си представи земята в света на смъртните като огромно метро, превозващо гиганти и други отвратителни създания там, където Гея счетеше за уместно да ги стовари — в лагера на нечистокръвните, в лагер „Юпитер“ или пък на пътя на Арго II, още преди той да е стигнал Епир.
— Щом Гея има такава сила — попита Анабет, — няма ли да предопредели къде ще се измъкнем ние самите?
Пърси намрази този въпрос. Понякога му се искаше Анабет да не е чак толкова умна.
— Вие не сте чудовища — почеса се по брадата Боб. — С вас може и да е по-различно.
Страхотно — помисли си Пърси.
Не му харесваше идеята Гея да ги очаква от другата страна, готова да ги пренесе където си поиска, например в центъра на някоя скала. Портите обаче бяха единственият им шанс да се измъкнат от Тартара. Друга надежда нямаше.
Боб им помогна да се изкачат по поредното възвишение и тогава Портите се появиха право пред тях — правоъгълник от пълен мрак на върха на сърдечния мускул, на около половин километър разстояние. Обкръжаваше го армия чудовища, толкова плътно застанали едно върху друго, че Пърси би могъл да стъпва по главите им.
Портите все още бяха прекалено далеч, за да ги различи ясно, но титаните, които ги пазеха, му бяха достатъчно познати. Този вляво бе облечен в сияйни златни доспехи, които излъчваха изгаряща жега.
— Хиперион — промърмори Пърси. — Този упорито отказва да остане мъртъв.
Титанът вдясно имаше тъмносини доспехи с овнешки рога на шлема. Пърси го бе виждал само в сънищата си, но го разпозна като Криос, титана, убит от Джейсън в битката за планината Там.
— Другите братя на Боб — прошепна Анабет. Мъртвешката мъгла около нея се размърда и за миг превърна лицето й в ухилен череп.
— Боб, можеш ли да се биеш с тях?
Боб претегли метлата си, все едно му предстои голямо чистене.
— Трябва да побързаме — заяви той. Пърси забеляза, че това не е отговор. — Последвайте ме.
LXIII. Пърси
Засега камуфлажът на Мъртвешката мъгла вършеше работа и точно затова Пърси очакваше нещата да се прецакат в последния момент.
На около петнайсет метра от Портите на Смъртта двамата с Анабет замръзнаха.
— О, богове — прошепна тя. — Та те са същите!
Пърси я разбра веднага. Въпреки рамката от стикска стомана, вълшебният портал изглеждаше досущ като врати на асансьор в два цвята — черно и сребърно. И като се изключи това, че цветовете бяха разменени, изглеждаха по същия начин като асансьора в Емпайър Стейт Билдинг, който водеше до Олимп.
Когато ги видя, Пърси усети такъв прилив на носталгия, че не можеше да диша. Липсваше му не само планината Олимп. Липсваше му всичко, което бе оставил зад гърба си — Ню Йорк, лагерът на нечистокръвните, доведения му баща. Усети как очите му парят и не посмя да отговори.
Портите на Смъртта изглеждаха като лична обида — направени така, като че ли да му напомнят за това, което не може да има.
Когато се съвзе от шока, забеляза и други детайли — мраза, който се разпростираше в основата на вратите, пурпурното сияние във въздуха около тях и веригите, които ги задържаха.
Корди от черна стомана излизаха от двете страни на рамката, като че придържаха висящ мост. Те бяха закачени за куки, забити в подобната на плът земя. Двамата титани Криос и Хиперион стояха до котвите.