Трябваше по някакъв начин да я убеди да тръгне без него. Ако тя бе в безопасност и Портите изчезнеха, той щеше да умре с чувството, че е направил нещо, което си е заслужавало.
— Пърси? — погледна го Анабет. Ужасно подозрение се прокрадна в думите й.
Бе прекалено умна. Ако срещнеше погледа му, щеше веднага да разгадае какво е замислил.
— Едно по едно — каза той. — Нека първо срежем веригите.
LXIV. Пърси
— Япет! — ревна Хиперион. — Не мога да повярвам! Мислех, че още се криеш зад някоя кофа.
— Не съм се крил — промърмори Боб и тръгна напред.
Пърси мина от дясната страна на Портите. Анабет се промъкна от лявата. Титаните не дадоха знак, че са ги забелязали, но Пърси не пое никакви рискове. Остави Въртоп във формата на химикалка и се приведе ниско. Стъпваше колкото се може по-тихо. По-низшите чудовища се държаха на разстояние от титаните, така че имаше достатъчно място, за да заобиколи Портите. Обаче чувстваше погледите на ръмжащата тълпа зад гърба си.
Анабет бе решила да поеме в посоката, охранявана от Хиперион, водена от теорията, че титанът на светлината може да долови присъствието на Пърси. Все пак гаджето й бе последният човек, убил го в света на смъртните. Пърси не възрази. След толкова време в Тартара почти не можеше да погледне към сияйната златна броня на Хиперион, която го ослепяваше.
От неговата страна бе Криос, тих и заплашителен, с рогат шлем, изобразяващ овен, който скриваше лицето му. Придържаше едната котва с крак и натискаше бутона за нагоре с палец.
Боб се изправи пред братята си, заби копие в земята и се опита да изглежда колкото се може по-страховит въпреки котенцето на рамото си.
— Хиперион и Криос. Помня ви и двамата.
— Сериозно ли, Япет? — изсмя се златният титан и погледна към Криос, за да сподели веселието си. — Слава на Гея! Последно чухме, че Пърси Джаксън те е превърнал в безмозъчен разсилен. Как те бе кръстил… Бети?
— Боб — изръмжа Боб.
— Е, време бе да се покажеш, Боб! Криос и аз стоим тук вече месеци наред…
— Седмици — поправи го Криос. Гласът му прозвуча като гърлено ръмжене под шлема.
— Все тая! — кресна Хиперион. — Ужасно тегава работа е да пазиш тези врати и да следиш опашката от чудовища на Гея. В тази връзка, коя е следващата група, Криос?
— Двойно червено — отвърна Криос.
Хиперион въздъхна и пламъците по раменете му станаха още по-жарки.
— Двойно червено. Как така стигнахме от А-22 до Двойно червено! Що за система е това!
Той погледна кръвнишки към Боб.
— Това не е работа за господаря на Светлината! За титана на Изтока! За повелителя на Зората! Защо трябва да кисна тук в тъмното, докато гигантите отиват в битка и обират цялата бойна слава! Е, мога да разбера защо са оставили Криос тук…
— Все ми оставят най-тъпата работа — промърмори Криос, натиснал с палец бутона.
— Но мен! — не му обърна внимание Хиперион. — Това е нелепо! Ти трябва да вършиш тази работа, Япет! Я заеми поста ми за малко.
Боб се загледа в Портите, но очите му бе някак отнесени, все едно е потънал в спомени.
— Ние четиримата задържахме татко — спомни си той. — Аз, Койос и вие двамата. Кронос ни обеща да владеем четирите края на света, ако му помогнем да убие Уран.
— Вярно — съгласи се Хиперион — и с радост го направих! Даже сам щях да развъртя косата, стига да можех! Но ти, Боб, винаги се чудеше дали това убийство е оправдано, нали? Мекушавият титан на Запада, немощен като лъчите на залеза! Защо родителите ни те нарекоха Пронизващия, така и не разбрах. Повече щеше да ти отива Хленчещия.
Пърси се протегна към котвата. Свали капачката от химикалката си и Въртоп блесна в цялата си дължина. Криос не реагира. Цялото му внимание бе погълнато от Боб, който бе насочил върха на копието си към гърдите на Хиперион.
— Все още мога да пронизвам — процеди Боб. Гласът му бе нисък и заплашителен. — Ти много обичаш да се хвалиш, Хиперион. Блещукаш като досадна светулка. Но доколкото си спомням, Пърси Джаксън те размаза. Чух, че си станал на хубаво дръвче в Сентръл Парк.
— Мери си приказките, братко — заблестяха очите на Хиперион.