— Лио, не можеш…
— Намерих изход — обърна се Лио към Франк. — Ти решаваш, човече, но аз мога да те защитя.
Франк си спомни колко пъти се е опасявал от това как пръстите на Лио пламват. Едно погрешно движение и той можеше да унищожи живота му.
Но по някаква причина не се изплаши. От битката си с кравешките чудовища във Венеция насам Франк почти не бе мислил за крехкото парченце, на което се крепеше животът му. Да, най-малкият пламък можеше да го убие. Той обаче бе преживял невероятни изпитания и бе накарал баща си да се гордее с него. Реши, че каквато и да е съдбата му, няма да се безпокои за нея. Щеше да направи каквото може, за да спаси приятелите си.
Освен това Лио звучеше сериозен. Очите му все още бяха пълни с онази странна меланхолия, все едно е на две места едновременно, но нищо в изражението му дори не намекваше, че се шегува.
— Дай му го, Хейзъл — каза Франк.
— Но… — Хейзъл си пое дълбоко въздух. — Добре.
Тя извади дръвчето и го подаде на Лио. В ръцете му не изглеждаше много по-голямо от отвертка. Единият му край все още бе овъглен. С него Франк бе разтопил ледените окови на бог Танатос в Аляска.
Тогава Лио извади бял плат от колана си.
— Гледайте!
— Носна кърпа? — намръщи се Франк.
— Бяло знаме? — предположи Хейзъл.
— Не, неверници такива! — скара им се Лио. — Това е плат, оплетен от много готин материал. Подарък от една приятелка.
Лио зави дръвчето в кърпата и го заши с една бронзова игла.
— Иглата е моя идея — обяви гордо момчето. — Отне ми много време, докато я вплета в плата, но няма да се отвори, освен ако ти не го поискаш. Материалът не го притиска повече от джоба на Хейзъл.
— Къде тогава е подобрението? — попита момичето.
— Дръж това, за да не получиш инфаркт — Лио подхвърли торбичката на Франк, който едва не я изпусна.
След това призова нажежен пламък с дясната си ръка и вдигна лявата над нея, така че огънят да оближе ръкава му.
— Виждаш ли? — каза той. — Не гори!
Франк не искаше да спори с човек, който държи огнено кълбо, но намери сили да каже:
— Ти си имунизиран срещу силата на огъня.
— Да — подбели очи Лио, — но трябва да се съсредоточа, ако не искам да изгорят и дрехите ми. А в момента изобщо не съм съсредоточен, не виждаш ли? Този плат е напълно огнеупорен. Това означава, че дръвчето ти не може да изгори, докато е в торбичката.
— Как можеш да си сигурен? — попита Хейзъл, която очевидно все още се съмняваше.
— Ох, че сте ми скептични — Лио изгаси пламъка. — Явно има само един начин да те убедя.
Той протегна ръка към Франк.
— Не, не! — отстъпи рязко Франк. Внезапно всички храбри мисли се изпариха от ума му. — Благодаря ти, Лио, но… просто не мога.
— Човече, трябва да ми се довериш.
Сърцето на Франк бясно затупка. Вярваше ли на Лио? Да. Що се отнася до двигателите.
Но да му довери живота си?
Спомни си деня, в който се бяха озовали в подземията на Рим. Гея им бе обещала, че ще умрат в онази стая. Лио бе обещал, че ще ги измъкне от капана.
И го бе направил.
Сега говореше със същата увереност.
— Добре — Франк подаде торбичката на Лио. — И все пак се постарай да не ме убиеш.
Ръката на Лио пламна. Торбичката дори не потъмня. Франк зачака нещо да се обърка. Преброи до двайсет, но бе все още жив. Почувства се все едно парче лед се разтапя в сърцето му — страх, който бе таил толкова дълго, че вече не обръщаше внимание на съществуването му.
Докато не разбра, че вече го няма.
Лио изгаси пламъка и намигна на Франк.
— Кой сега е номер едно?
— Не му отговаряй — отвърна Хейзъл. — И все пак, Лио, това е невероятно.
— Така си е — съгласи се момчето. — Кой иска да вземе моето свръхобезопасено парче дърво?
— Аз — отвърна Франк.
Хейзъл сви устни и погледна надолу. Не искаше Франк да види обидата в очите й. Бе пазила дървото толкова дълго, през толкова тежки битки. Това бе символ на доверие между двамата, знак на тяхната връзка.
— Не е заради теб, Хейзъл — нежно каза Франк. — Не мога да го обясня, но имам чувството, че трябва да направя още една крачка напред, ако искам да оцелея в Дома на Хадес. Трябва сам да нося товара си.
— Разбирам. — Златистите очи на Хейзъл бяха пълни със загриженост. — Просто… ме е страх.
Лио подхвърли торбичката на Франк, който я върза на колана си. Почувства се странно от това да носи собствената си слабост толкова открито, след като я бе крил с месеци.