— Хейзъл — потрепера гласът на Франк. Трябваше да вярва, че тя и Лио са живи от другата страна. Не можеше да си позволи да мисли другояче.
Гняв изпълни цялото му тяло. Той се обърна и нападна армията чудовища.
LXVII. Франк
Франк не разбираше много от духове, но предположи, че всички тези мъртви легионери са били герои, тъй като определено бяха хиперактивни.
Те излизаха от пропастта, след което се шляеха насам-натам, бутаха се един друг без видима причина, а от време на време блъскаха някой от своите обратно в цепнатината. Пускаха стрели във въздуха, все едно целят мухи, и само понякога, при това много рядко и на чист късмет, мятаха копие, меч или свой събрат към врага.
В същото време армията чудовища стана по-голяма и по-гневна. Земеродните хвърлиха лавина камъни по зомбитата легионери и ги смачкаха на пихтия. Женски демони с криви крака и огнени коси (Франк се досети, че това са емпуси) почнаха да скърцат със зъби и да лаят заповеди към останалите чудовища. Дузина циклопи се насочиха към разпадащите се мостове, докато хуманоидите с глави на тюлени — телкини, каквито Франк бе срещнал в Атланта — хвърляха стъкленици с гръцки огън през пропастта. Имаше дори няколко диви кентаври, които изстрелваха горящи стрели и стъпкваха с копита някои нещастни свои съюзници. Изглежда, по-голямата част от чудовищата бе въоръжена с пламтящи оръжия. Въпреки новата си огнеупорна торбичка, Франк прие това като лична обида.
Той си поправи път през мъртвите римляни и започна да стреля по чудовищата, като не спря, докато стрелите му не свършиха. Бавно и полека приближаваше приятелите си. С известно закъснение осъзна, че ще е по-добре да се превърне в нещо голямо и силно — като мечка или дракон например. Веднага щом си го помисли, усети болка в ръката. Спъна се и с неверие погледна стрелата, която излизаше от левия му бицепс. Ръкавът му подгизна от кръв.
От гледката му се догади, но най-вече се ядоса. Опита се да се превърне в дракон, но не можа. Болката му пречеше да се съсредоточи. Може би не можеше да променя облика си, докато е ранен.
Страхотно — помисли си той. — Чудесен момент да разбера това.
Хвърли лъка си и вдигна меч от един паднал… всъщност не бе сигурен от какво точно. Бе някаква влечугоподобна жена с крака като змийски туловища. Проправи си път напред, като размахваше оръжието си и се опитваше да не обръща внимание на болката и кръвта, която течеше по ръкава му.
На пет метра пред него Нико въртеше черния си меч с една ръка и държеше скиптъра на Диоклециан с другата. Не спираше да раздава заповеди на легионерите, но те не му обръщаха внимание.
И как иначе — помисли си Франк. Той бе грък.
Джейсън и Пайпър пазеха гърба на Нико. Джейсън бе призовал вихри, които отблъскваха копията и стрелите. Запрати стъкленица с гръцки огън право в устата на един грифон, който избухна в пламъци и рухна в пропастта. Пайпър се справяше съвсем нелошо с меча, като в същото време заливаше чудовищата с шунки, пилета, ябълки и портокали, които ги удряха като бомби. Въздухът над пропастта се превърна във фойерверк от огньове, скали и пресни хранителни продукти.
Но въпреки това Франк виждаше, че приятелите му няма да издържат още дълго. Лицето на Джейсън се бе покрило с пот. Той не спираше да крещи на латински:
— Строй се!
Ала мъртвите не му обръщаха никакво внимание. Някои от зомбитата помагаха просто като стоят на пътя на чудовищата и поемат ударите им. Ако нещата обаче продължеха така, скоро нямаше да останат достатъчно от тях, които да се организират.
— Сторете път! — извика Франк.
За негова голяма изненада легионерите се отдръпнаха от пътя му. Най-близките се обърнаха към него и го загледаха с празни погледи, все едно очакват допълнителни заповеди.
— Просто чудесно — изпъшка Франк.
Във Венеция Марс го бе предупредил, че истинското изпитание за лидерските му умения тепърва предстои. Призрачният му предшественик го бе посъветвал да поеме командването. Но щом мъртвите римляни не слушаха дори Джейсън, защо трябваше да слушат него? Може би защото бе дете на Марс, а може би просто…
И тогава го осъзна. Джейсън вече не бе истински римлянин. Времето в лагера на нечистокръвните го бе променило. Рейна бе доловила това. Явно и мъртвите легионери го разбираха. Ако Джейсън вече не излъчваше аурата на римски пълководец…