Накрая, преди Франк да го разбере, битката свърши. Пайпър посече последната емпуса, която се разпадна с отчаян писък.
— Франк — каза Джейсън, — гориш.
Той погледна надолу. Явно капки масло бяха полепнали по панталоните му, които започнаха да пушат. Той се изтупа и ги загаси, но не бе особено обезпокоен. Благодарение на Лио огънят вече не го плашеше.
— Хм — прокашля се Нико, — имаш и стрела в ръката.
— Знам — Франк счупи върха на стрелата и изтегли остатъка за дръжката. Изпита само някакво топло усещане. — Добре съм.
Пайпър обаче го накара да хапне малко амброзия. Докато превързваше раната му, каза:
— Франк, беше великолепен. Напълно ужасяващ, но великолепен.
Франк не можа да я разбере. Той не можеше да бъде ужасяващ. Той бе просто Франк.
Адреналинът му спадна. Огледа се и се запита къде ли са отишли враговете му. Единствените останали чудовища бяха немъртвите римляни, които стояха в ступор със свалени оръжия.
Нико вдигна скиптъра, чието кълбо бе потъмняло.
— Мъртвите няма да останат още дълго тук, сега, след като битката е свършила.
— Легионе! — изправи се Франк пред войниците си.
Зомбитата веднага застанаха мирно.
— Бихте се добре — каза им Франк. — Сега вече сте свободни.
Мъртвите се разпаднаха на купчини от кости, брони, щитове и оръжия. След това и те станаха на прах.
Франк се почувства все едно и той ще ги последва. Въпреки амброзията ранената ръка започна да го наболява. Клепачите му натежаха. Благословията на Марс избледня, а работата му още не бе свършена.
— Хейзъл и Лио — каза той. — Трябва да ги намерим.
Приятелите му надникнаха от другата страна на пропастта. В далечния край на пещерата тунелът, през който Хейзъл и Франк бяха минали, бе погребан под тонове прах и пясък.
— Не можем да идем натам — каза Нико. — Може би…
Внезапно той залитна. Щеше да падне, ако Джейсън не го бе хванал.
— Нико! — извика Пайпър. — Какво има?
— Портите — изпъшка Нико. — Нещо става. Пърси и Анабет… трябва да продължим веднага!
— Но как? — попита Джейсън. — Тунела го няма.
Франк стисна зъби. Не бе стигнал толкова далеч, за да се пули безпомощно, когато приятелите му са в беда.
— Има и друг път — каза той, — но няма да е приятен.
LXIX. Анабет
Да бъде убита от Тартара не й се стори като голяма чест.
Докато се взираше в черния водовъртеж, който служеше за лице на бога, тя реши, че би предпочела да умре по някакъв не толкова запомнящ се начин — като падне по стълбите например, или пък насън, на около осемдесетгодишна възраст, след като си е поживяла с Пърси. Това последното звучеше чудесно.
Анабет, разбира се, не за пръв път се срещаше с враг, когото не може да победи с груба сила. Обикновено тогава тя пускаше в действие хитрите реплики, които й се полагаха като дъщеря на Атина.
Само че този път никаква хитрина не можеше да й помогне. Дори не успяваше да затвори устата си. Вероятно й течаха лиги като на Пърси, когато спи. Осъзнаваше, че около нея има армия чудовища, но след първоначалния си триумфален рев, те бяха замлъкнали. Анабет и Пърси трябваше да са разкъсани на части, но вместо това чудовищата се държаха на разстояние и очакваха Тартара да предприеме нещо.
Богът на Ямата размърда пръсти и разгледа собствените си полирани черни нокти. Нямаше никакво изражение на лицето, но изпъна рамене, все едно е доволен.
ХУБАВО Е ДА ИМАШ ФОРМА — рече тържествено той. — ТОВА СА РЪЦЕТЕ, КОИТО ЩЕ ВИ РАЗКЪСАТ.
Гласът му звучеше като запис, пуснат наобратно — все едно думите биваха засмукани във водовъртежа, вместо да излизат оттам. Всъщност всичко изглеждаше като всмуквано в лицето на божеството — мъглявата светлина, отровните облаци, есенцията на чудовищата, дори крехкият животец на Анабет. Тя се огледа и видя, че всеки предмет наоколо се бе сдобил с опашка като на комета — и всички сочеха към Тартара.
Анабет знаеше, че трябва да каже нещо, но инстинктите й крещяха да се скрие, да не предприема нищо, което може да привлече вниманието на бога.