Франк поклати глава.
— Мисля, че нямам право на повече услуги от мъртвите. Поне за днес.
— Чакай… какво? — не разбра Хейзъл.
— Невероятното ти гадже — повдигна вежди Пайпър — помоли духовете за услуга като син на Марс. Призова мъртви воини и ги накара да ни отведат до тук през… хм, и аз не съм сигурна точно през какво. Проходите на мъртвите? Знам само, че беше нещо много, много тъмно.
Стената от лявата им страна се разцепи. Две рубинени очи от каменен скелет изскочиха и се търкулнаха по пода.
— Ще трябва да пътуваме през сенките — каза Хейзъл.
Нико направи гримаса.
— Хейзъл, аз едвам успявам да пътувам сам. Със седем души…
— Ще ти помогна — опита се да звучи уверено тя. Всъщност никога не бе пътувала през сенките преди и нямаше идея дали може да го направи. Но след като бе променила Лабиринта с Мъглата, трябваше да вярва, че и това е възможно.
Цяла секция стели рухна от тавана.
— Всички, хванете се за ръце! — извика Нико.
Направиха набързо кръг. Хейзъл си представи гръцката провинция над тях. Пещерата се разпадна и тя почувства как потъва в сенките.
Появиха се на хълма, от страната, която гледаше към река Ахерон. Слънцето тъкмо изгряваше и караше водата да блести. Облаците имаха приятен оранжев цвят, а въздухът ухаеше на орлови нокти.
Хейзъл държеше за ръце Франк от лявата си страна и Нико от дясната си страна. Бяха все още живи и в общи линии здрави. Слънцето по листата на дърветата бе най-красивото нещо, което бяха виждали. Искаше да задържи този миг завинаги, свободна от чудовища, богове и зли духове.
Тогава приятелите й се размърдаха.
Нико осъзна, че държи ръката на Пърси и бързо я пусна. Лио залитна назад.
— Знаете ли… мисля да поседна.
След което почти се просна на земята. Другите се присъединиха към него. Арго II все още летеше на около няколкостотин метра над реката. Хейзъл знаеше, че трябва да дадат сигнал на тренер Хедж, че са още живи. Колко ли време бяха изкарали в храма? Цяла нощ? Или няколко нощи? В момента обаче групата бе толкова уморена, че не можеше да прави нищо друго, освен да седи и да се наслаждава на чудото, че са живи.
Започнаха да си разказват историите.
Франк обясни какво се бе случило с призрачния легион и армията чудовища, как Нико бе използвал скиптъра на Диоклециан и колко храбро се бяха борили Джейсън и Пайпър.
— Франк е твърде скромен — възрази Джейсън. — Той овладя целия легион. Трябваше да го видите. О, и между другото… — Джейсън се обърна към Пърси. — Отказах се от титлата си на претор и я дадох на Франк. Освен ако не искаш да отправиш възражение…
— Не искам — ухили се Пърси.
— Претор? — втренчи се Хейзъл във Франк.
— Ами да — размърда се неспокойно той. — Знам, че изглежда странно…
Тя се опита да го прегърне, но си спомни за счупените си ребра и направи гримаса. Затова само го целуна.
— Изглежда страхотно.
Лио потупа Франк по рамото.
— Браво на теб, Занг! Сега можеш да наредиш на Октавиан да се самоубие.
— Звучи изкусително — съгласи се Франк, след което се обърна с благоговение към Пърси. — Но вие, двамата… В Тартара трябва да е било истинското изпитание. Какво се случи там долу? Как успяхте…
Пърси сплете пръсти с Анабет. Хейзъл погледна към Нико и прочете болката в погледа му. Може би смяташе, че Пърси и Анабет са извадили удивителен късмет да са заедно там.
Нико бе преминал през Тартара сам.
— Ще ви разкажем всичко — обеща Пърси, — но не сега, става ли? Не съм готов да си спомням онова място.
— Наистина — съгласи се Анабет, — в момента…
Тя погледна към реката и замлъкна.
— Мисля, че превозът ни идва.
Хейзъл се обърна. Арго II зави наляво. Въздушните му гребла работеха, а платната му се издуваха от вятъра. Главата на Фестус лъщеше на слънчевата светлина. Дори от далечината Хейзъл можеше да чуе как той скърца и звъни от радост.
— Ето го и моето момче! — извика Лио.
Когато корабът приближи, Хейзъл видя сатира Хедж да стои на носа.
— Време беше! — извика той. Мъчеше се да остане намръщен, но очите му блестяха и май наистина се радваше да ги види. — Какво ви забави толкова, бухтички? Накарахте дамата да чака!
— Дамата? — прошепна неразбиращо Хейзъл.