Моля те, татко — започна да се моли тя. — Нека намеря пътя към твоя храм в Епир. Ако си там долу, подскажи ми какво трябва да правя.
В крайчеца на хоризонта се появи нещо малко, но невероятно бързо, което оставаше следа като от самолет.
Хейзъл не повярва на очите си. Това можеше да бъде само…
— Арион.
— Какво? — не разбра Нико.
Лио обаче подскочи от щастие.
— Това е конят й! Не си виждал такова нещо, човече! Не е идвал при нас, откакто бяхме в Канзас!
Хейзъл се засмя — за пръв път от няколко дни. Зарадва се да види стария си приятел.
На около километър и половина на север малката точка обиколи един хълм и спря на върха му. Не можеше да го различи ясно, но цвиленето му се чу и на борда на Арго II. Хейзъл вече не се и съмняваше, че това е Арион.
— Трябва да се видя с него — каза тя. — Тук е, за да помогне.
— Ами добре — почеса се Лио по главата, — ама нали се разбрахме да не кацаме повече. Сещаш се, Гея е богиня на Земята и иска да ни унищожи до крак.
— Ти само приближи и аз ще се спусна по въжената стълба. — Сърцето на Хейзъл затупка бясно. — Мисля, че Арион иска да ми каже нещо.
II. Хейзъл
Хейзъл никога не се бе чувствала толкова щастлива, освен може би в нощта на победата в лагер „Юпитер“, когато бе целунала Франк за пръв път. Това обаче печелеше категорично второто място.
Веднага щом стигна земята, тя изтича до Арион и го прегърна през врата.
— Липсваше ми! — Тя притисна лице до топлото тяло на жребеца, което ухаеше на море и ябълки. — Къде се загуби?
Арион изпръхтя. Хейзъл не можеше да говори конски като Пърси, но го разбра. Арион бе нетърпелив, като че искаше да каже: „Нямаме време за глупости, момиче, работа ни чака!“.
— Искаш да дойда с теб? — предположи тя.
Арион кимна с глава и потропа с крак. Тъмните му очи блестяха, сякаш за да я подканят да побърза.
Хейзъл все още не можеше да повярва, че е тук. Той можеше да тича по всякаква повърхност, дори и по вода, но тя се бе страхувала, че няма да ги последва в древните земи. Средиземноморието бе място, прекалено опасно за героите и за техните приятели.
Всъщност Арион нямаше да е тук, ако не вярваше, че Хейзъл има спешна нужда от него. И беше толкова изнервен… щом този безстрашен кон се страхуваше, Хейзъл трябваше да е ужасена.
Вместо това обаче се почувства развълнувана. Беше тъй уморена от морската болест, от гаденето и това да се мъкне като чувал с баласт на борда на Арго II, че се радваше отново да стъпва на твърда земя, пък била тя и територията на Гея.
Бе готова за езда!
— Хейзъл! — извика Нико от кораба. — Какво става?
— Всичко е наред! — Тя се наведе и призова златен къс от земята. Ставаше все по-умела в контролирането на силите си. Скъпоценните камъни вече не се появяваха случайно, а изтръгването на злато от земята вече бе фасулска работа за момичето.
Даде на Арион да изяде златото — това бе любимата му закуска. После се усмихна на Лио и Нико, които я гледаха от кораба, на около трийсет метра от нея.
— Арион иска да ме отведе нанякъде.
Момчетата си размениха изнервени погледи.
— Ъъ… — Лио посочи с ръка на север, — кажи ми, че не иска да те води натам!
Хейзъл бе толкова погълната от Арион, че не бе забелязала смущенията. На върха на съседния хълм на около километър и половина от тях имаше малка буря, която вилнееше над старите руини на нещо, което сигурно някога е било римски храм или крепост. Торнадо фучеше по повърхността на хълма като мастилен черен пръст.
Хейзъл усети как устата й пресъхва и погледна към Арион:
— Там ли искаш да отидем?
Арион изцвили, все едно за да каже: „О, да!“.
Ами… Хейзъл сама си бе поискала помощ. Това ли беше отговорът на баща й?
Така се надяваше, но усещаше, че не само Плутон има пръст в тази буря… а и нещо тъмно, могъщо и не особено дружелюбно.
Въпреки това сега бе моментът да помогне да приятелите си, да ги поведе, вместо да се влачи зад тях. Тя стисна дръжката на златния си кавалерийски меч и се покатери на гърба на Арион.
— Всичко ще е наред! — извика на Нико и Лио. — Стойте тук и ме чакайте!
— Колко време? — попита Нико. — Ами ако не се върнеш?
— Не се безпокой, ще се върна — обеща тя.
Надяваше се да не го лъже.