Лио остана загледан към върха и промърмори:
— Това е много лоша траектория. Дори да успея да заредя катапулта преди този да ни надупчи със стрели, няма да мога да го улуча. Това са стотици метри, почти право нагоре.
— Да — изпъшка Франк, — и моят лък е безполезен. Той има огромно предимство с позицията си. Няма как да го стигна.
— А и… — Пайпър измъкна стрелата от мачтата — мисля, че е добър стрелец. Не вярвам, че е искал да ме улучи. Защото ако го искаше…
Нямаше нужда да довършва. Който и да бе този обирджия, можеше да улучи целта си от стотина километра разстояние. Щеше да ги изпозастреля, преди да успеят да реагират.
— Отивам — заяви Хейзъл.
Не харесваше идеята, но бе сигурна, че това извратено предизвикателство е дело на Хеката. Това бе изпитанието на Хейзъл. Бе неин ред да спасява кораба. Сякаш за да потвърди мислите й, Гейл скокна от перилата на рамото й.
Другите я загледаха.
— Хейзъл… — стисна лъка си Франк.
— Не, чуйте ме — каза тя. — Този крадец иска богатства. Кача ли се горе, мога да призова злато, скъпоценни камъни, всичко, което пожелае.
— И ти мислиш, че ако му платим, ще ни пусне? — повдигна вежда Лио.
— Нямаме голям избор — отвърна Нико — между този тип и костенурката…
Джейсън вдигна ръка. Другите замлъкнаха.
— И аз отивам — рече той. — Писмото казва, че горе трябва да се качат двама души. Ще пазя гърба на Хейзъл. А и тези стълби не ми харесват. Ако Хейзъл падне… е, аз мога да използвам ветровете, за да опазя и двама ни от тежко кацане.
Арион изцвили сърдито, все едно за да попита: „Без мен ли отивате? Да не се шегувате?“
— Трябва, Арион — отвърна Хейзъл. — И Джейсън… да. Прав си. Това е най-добрият план.
— Само ми се иска да не бях губил меча си — Джейсън погледна кръвнишки към треньора. — Сега е на дъното на морето, а Пърси го няма, че да ми го върне.
Името на Пърси се спусна над тях като облак. Настроението на палубата стана дори по-мрачно.
Хейзъл протегна ръка. Дори не помисли за това, което прави. Просто се съсредоточи към водата и призова имперското злато.
Идеята не бе добра. Мечът бе прекалено далеч, вероятно на стотици метри под водата. Въпреки това пръстите й потръпнаха, оръжието на Джейсън излетя от морето и се приземи в ръката й.
— Ето — рече тя и му го подаде.
— Как… — ококори се Джейсън. — Това бе на километър разстояние!
— Тренирах — отвърна тя, макар да не беше го правила.
Надяваше се да не е проклела меча на Джейсън, като го призовава, както ставаше обикновено със скъпоценните камъни и метали. Но оръжията бяха различни, почувства тя. Все пак бе призовала доста оръжия и доспехи от имперско злато от водите край глетчера Хъбърд и ги бе занесла на петата кохорта. Това й бе донесло победа, а не поражение.
Реши да не мисли повече. Бе толкова сърдита на Хеката и на всички манипулации на боговете. Нямаше да позволи на никой да застане на пътя й.
— Сега, ако нямате повече въпроси, имаме среща с обирджията.
XXVII. Хейзъл
Хейзъл обичаше да излиза на открито, но не и когато трябваше да се катери по 200 метра стълбище, и то с пръдлива невестулка на рамото. Особено като се имаше предвид, че на гърба на Арион можеше да стигне до върха за секунди.
Джейсън вървеше зад нея, така че да може да я хване, ако падне. Хейзъл бе благодарна за това, но падането не й изглеждаше по-малко страшно. Погледна надясно, което бе грешка. Кракът й се хлъзна и изпрати парченца чакъл в пропастта. Гейл изписка притеснено.
— Добре ли си? — попита Джейсън.
— Да. — Сърцето на Хейзъл затуптя бясно. — Добре съм.
Нямаше място да се обърне и да го погледне. Трябваше да му се довери, че няма да я остави да падне. Той можеше да лети и бе логичното подкрепление. И въпреки това предпочиташе зад нея да е Франк. Или Нико. Или Пайпър. Или Лио. Или дори…
Не. Не искаше зад себе си тренер Хедж. Въпреки това Хейзъл нямаше вяра на Джейсън Грейс.
Откакто пристигна в лагер „Юпитер“, бе слушала истории за него. Лагерниците говореха с благоговение за сина на Юпитер, който се издигнал от петата кохорта, за да ги поведе към победа в планината Там, а после бе изчезнал. Дори сега, след събитията от последните няколко седмици, Джейсън й се струваше повече легенда, отколкото истински човек. Трудно й бе да се привърже към него, особено предвид студения му поглед и сдържаното му поведение, все едно премисля всяка дума, която изрича. Не можеше и да забрави колко лесно отписа брат й Нико, когато разбра, че е в плена на гигантите.