— Щеше да ни пуснеш? — предложи Хейзъл.
— Хмм… — замисли се Скирон. — Не, сигурен съм, че не беше това! А, да. Парите или живота! Къде са ви скъпоценностите? Нямате такива? Е, щом е тъй…
— Чакай — отвърна Хейзъл. — Имаме скъпоценности. Или по-точно мога да ги донеса.
Скирон насочи пистолета си към Джейсън.
— Донеси ги тогава, мила, иначе приятелят ти ще изгуби нещо много повече от кичур коса!
На Хейзъл дори не й трябваше да се съсредоточава. Бе толкова изнервена, че земята под нея се разтърси. Скъпоценните метали изникнаха изпод повърхността, все едно скалите нямаха търпение да се отърват от тях.
Оказа се потънала до колене в скъпоценности. Римски денарии, сребърни драхми, блестящи скъпоценни камъни — диаманти, топази и рубини. Бе достатъчно, за да изпълни няколко сака.
— Как — засмя се като малко дете Скирон, — как го направи?
Хейзъл не отговори. Помисли си за монетите, които се бяха появили на кръстопътя при Хеката. Тук имаше още повече. Съкровища, трупани с векове от различните империи, владели тези земи — гръцка, римска, византийска и още много други. Всички тези държави си бяха отишли, отмити от морето на времето. Бе останал само бандитът Скирон.
Тази мисъл я накара да се почувства безпомощна.
— Просто вземи съкровището — въздъхна тя — и ни пусни.
— Добър опит — изсмя се Скирон, — но аз казах всички скъпоценности. Знам, че носите нещо много специално на този кораб. Една статуя от злато и слонова кост, висока… колко беше, дванайсет метра?
Потта по врата на Хейзъл изсъхна и я накара да потрепери.
Джейсън пристъпи напред. Очите му бяха студени като сапфири, въпреки пистолета, насочен между тях.
— Забрави за статуята.
— Ще го направя — съгласи се Скирон, — веднага щом я получа!
— Гея ти е казала за нея — предположи Хейзъл. — Тя ти е наредила да я вземеш.
— Може би — сви рамене Скирон, — но ми каза още, че мога да си я задържа. Това е добра оферта. Нямам намерение да умирам отново, приятели. Смятам да живея дълго и щастливо като много, много богат човек!
— И каква полза от статуята и всичките богатства? — попита Хейзъл. — Гея ще унищожи целия свят.
Дулата на пистолетите потрепераха.
— Моля? — попита Скирон.
— Гея те използва — обясни Хейзъл. — Ако вземеш тази статуя, няма да можем да я победим. Тя иска да изличи всички смъртни и герои от лицето на земята и да остави света на своите гиганти и чудовища. Къде смяташ да похарчиш златото си, Скирон? Питам в случай, че Гея те остави да живееш…
Хейзъл млъкна, така че той да схване думите й. Предполагаше, че ще допусне, че го лъжат. Все пак бе бандит. Измамите бяха част от неговия свят.
Той остана притихнал за около десет секунди. След това се усмихна отново.
— Хубаво! — отвърна той. — Не съм толкова глупав. Ще ви оставя да задържите статуята.
— Можем да си тръгнем? — премигна Джейсън.
— Само още едно нещо — продължи Скирон. — Винаги го изисквам в знак на уважение към себе си. Преди да пусна жертвите си настоявам те да ми измият краката.
Хейзъл не бе сигурна, че е чула правилно. Но Скирон изрита ботушите си един по един. Краката му бяха най-отвратителното нещо, което бе виждала през живота си, а тя бе виждала много отвратителни неща.
Бяха подпухнали, сбръчкани и побелели, все едно ги е киснал няколко века във формалдехид. Кафяви косми се подаваха от кривите му пръсти, а ноктите му бяха зеленикавожълти като черупката на костенурката му.
И тогава я удари вонята. Хейзъл не знаеше дали в царството на баща й има сборища зомбита, но ако имаше, щяха да миришат като краката на Скирон.
— Е — размърда противните си пръсти Скирон, — кой иска левия и кой иска десния?
Лицето на Джейсън бе пребледняло като тебешир.
— Ти… трябва да се шегуваш.
— Ни най-малко! — заяви Скирон. — Измийте краката ми и сте свободни. Ще ви върна долу. Кълна се в реката Стикс.
Даде обещанието с такава лекота, че алармата в ума на Хейзъл се обади. Да му измият краката… да ги върне долу. Черупката на костенурката…
Спомни си мита и всичките му ужасни детайли. Спомни си как бандитът Скирон убиваше жертвите си.
— Може ли за момент? — попита Хейзъл.