— Чакай! — извика Хейзъл.
Плутон вдигна вежда.
— Когато срещнах Танатос… — каза тя, — знаеш за кого говоря. Смъртта. Той ми каза, че не съм в списъка с бегълци от отвъдното, които трябва да хване. Каза, че за това се пазиш от мен, че ако признаеш съществованието ми, ще трябва да ме върнеш в Подземното царство.
— Какъв е въпросът ти? — попита Плутон.
— Ти си тук. Защо не ме отведеш в Подземното царство? Защо не ме върнеш в света на мъртвите?
Образът на Плутон избледня. Той се усмихна, но Хейзъл не можеше да прецени дали е доволен, или натъжен.
— Може би не това искам да видя, Хейзъл. Може би никога не съм бил тук.
XXIX. Пърси
Пърси почувства облекчение, когато демоничните бабички решиха да го приближат, за да убият.
Те наистина бяха ужасяващи, а и съотношението на силите — трима срещу няколко дузини — далеч не бе идеално. Ако обаче умееше нещо, то бе да се бие. Тътренето в мрака, очакването да го нападнат — това вече го подлудяваше. Освен това с Анабет бяха преживели доста битки, а сега имаха и титан за съюзник.
— Назад — каза Пърси и размаха Въртоп към най-близката бабка. Тя обаче само се изсмя презрително.
Ние сме араите — каза отново странният безтелесен глас. — Не можеш да ни унищожиш.
— Не ги докосвай — опря се в рамото му Анабет. — Те са духовете на проклятията.
— Боб мрази проклятията — реши Боб. В същото време малкото котенце се бе скрило в дрехите му. Бе умно животно.
Титанът размаха метлата си и принуди духовете да отстъпят, но малко след това те отново се върнаха.
Ние служим на огорчените и победените — казаха араите, — на погубените, които със сетния си дъх са се помолили за отмъщение. Имаме толкова много проклятия, които да споделим с вас.
Пърси почувства как огънят в стомаха му се надига към гърлото. Съжали, че в Тартара няма по-добри напитки, дърво с плодове против киселини например.
— Благодаря за поканата — каза той. — Мама обаче ми е казвала да не приемам проклятия от непознати.
Най-близкият демон нападна и разпери нокти като сърпове. Пърси го преряза на две, но веднага, щом го направи, адска болка избухна в гърдите му. Той се олюля назад и притисна с ръка ребрата си. Пръстите му почервеняха.
— Пърси, ти кървиш! — извика Анабет, макар че той вече сам го бе разбрал. — Богове! И от двете страни!
Това бе вярно. И двете страни на парцаливата му риза лепнеха от кръв, все едно са го намушкали с копие. Или стрела…
Почувства вълна от гадене, която едва не го повали. Духове на отмъщението, които те удрят с проклятията на убитите… Преди две години в Тексас се бе изправил срещу чудовищен земевладелец, който можеше да бъде унищожен само ако убиеш и трите му тела едновременно.
— Герион… — прошепна Пърси. — Така го убих.
Демоните оголиха зъби. Още араи скокнаха от черните дървета, размахали прилеповите си криле.
О, да — съгласиха се те. — Почувствай болката, която причини на Герион. Много проклятия са изречени по твой адрес, Пърси Джаксън. Интересно кое ли ще те убие. Избери или лично ще те разкъсаме на парчета!
Някакси остана на крака. Кръвта му спря да тече, но все още се чувстваше като нанизан на шиш. Ръката, с която държеше меча, бе натежала от немощ.
— Не разбирам — прошепна той.
Гласът на Боб долетя като от тунел.
— Убиеш ли една, те удря проклятие.
— Но ако не ги убием… — отвори уста Анабет.
— Те ще го направят — довърши Пърси.
Изберете — извикаха араите. — Какво предпочитате? Да ви смачкат като Кампе? Да се изпарите като младите телкини, които избихте под връх Света Елена? Причинил си толкова много мъка и страдание, Пърси Джаксън. Нека ти се отплатим!
Крилатите старици приближиха. Дъхът им бе отвратителен, а в очите им се четеше изгаряща омраза. Приличаха на фуриите, но бяха още по-лоши. Фуриите поне бяха под контрола на Хадес. Тези създания бяха диви и безбройно много. Ако наистина носеха в себе си проклятията на всички врагове, които бе побеждавал, Пърси имаше голям проблем. Той бе сразил МНОГО врагове.
Един от демоните се стрелна към Анабет. Тя инстинктивно избегна удара и счупи главата на старицата с камъка. Демонът се разпадна на прах. Момичето не бе имало избор.